Не може да се каже, че в изтеклата година провървя особено и в сърдечните работи на нашите герои. Например за почти дванадесет месеца — такива времена бяха тогава! — Найден успя само веднъж да се срещне с онази, която почти всяка нощ изпълваше сънищата му, и то за по-малко от половин минута. Това стана в „чичеклика“ на Добри Желязков. Найден дойде там с Иванчо, сина на стопанина, с когото другаруваше напоследък, и попадна на гостенка при Анастасия, заета да дава трошици на пъстроперите пауни. И случи се, че съвсем, съвсем за малко двамата останаха сами. Найден не беше нито от страхливите, нито от „вързаните“, но какво можеше да стори за тези броени секунди?
Той събра сили и попита:
— Златино, ако наистина си ми благодарна за онази нищо и никаква случка у Йоргаки чорбаджи…
— Нищо и никаква — вметна тя, — но белегът от нея е още на лицето ти. — И направи едно движение, сякаш отдалече го погалва, този благословен белег, с края на пръсти те си.
— … ще ми разрешиш ли един въпрос?
— Не може да има въпрос от тебе — срещна погледа му момичето, — на който да не съм готова да отговоря, Найдене.
— Ти… Ти… — Момъкът наистина не беше „вързан“, но му липсваше опит с жените и девойките. — Дала ли си сърцето си някому, Златино?
И получи отговор, който щеше да стане съдбоносен и за двамата:
— Дала съм. Безвъзвратно и завинаги. И избраникът ми се зове… Найден Силдаров…
Толкова. Това беше цялото постижение на влюбения Найден за дванадесетте месеца, но и то сякаш му даде крила.
Не вървяха по-добре сърдечните работи и на Добри Чинтулов. Той наистина вече беше притежател на хубава нова къща (но всъщност продължаваше да обитава главно в „килията“ си), имаше и удовлетворението да слуша как песните му се носят от уста на уста в целия Сливен, ала плах и нерешителен, какъвто си беше, той само въздишаше по „своята“ Настя, а не правеше нищо, за да скъси разстоянието до нея. Гаснеше той, гаснеше и Анастасия (по едно време загриженият Добри Желязков реши, че тя е прихванала неизвестна болест, та обмисляше да я води на лекар чак във Виена!), а също и на тях съдбата за цяла година склони само един-единствен път да даде възможност да се срещнат. И слава богу, този път по-смела от двамата беше Анастасия:
— Забравихте ли вашата Настя, господин Чинтулов? Или пълната луна вече престана да ви наскърбява?
— Дали съм забравил Настя?! — възкликна той, като се изчерви. — Аз изобщо нямам друга мисъл извън нея…
— Не си личи. Когато според мен един мъж толкова мисли за…
— Какво мога да направя, Настя? — внезапно избухна учителят. — Честна дума, аз за нищо не мечтая повече, отколкото да ви видя моя жена. Но представяте ли си голтак като мене да се изправи пред всемогъщия Добри Желязков и да помоли за ръката на дъщеря му?
— „Ръката на дъщеря му“ — повтори тя замислено, понеже също и този израз в момента за пръв път прекрачваше в Сливен. И добави тъжно: — И какво тогава, господин Чинтулов? Нима ще чакаме и вие да отворите фабрика, та тогаз да помолите „всемогъщия“ Добри Желязков за ръката ми?
Така и не стигнаха до някакъв изход.
В същата тази година — лятото на 1853-та98 — дойде и една печална вест от Котел: грохнал телесно след годините, прекарани в цариградските тъмници, и разорен, но никога не загубил достойнството си, там бе починал Стойко Попович Раковалъ̀ — „черната овца“ на котленското чорбаджийство…
Беше си отишъл един голям българин!
8.
Както стана преди години с абаджийството, Бяно скоро си спечели име като долапчия. Мнозина се чудеха — кой усвоява занаят на петдесет и кусур години?, — пък всъщност нямаше нищо за чудене: той просто обикна работата на долапа и влагаше в нея частица от душата си.
Още твърде в началото той изостави тепавицата и се посвети само на валянето. Е, не минаваше съвсем без изключения, разбира се, но Бяно гледаше те да бъдат колкото се може по-редки. Понеже тежките удари на дървените чукове изтезаваха слуха и нервите му и някак си го откъсваха от новооткритото срастване с природата, докато във валянето намираше истинска радост. Като се гърчеха и увиваха в коритото, губерите и китениците грабнаха и завладяваха погледа му с чудните си багри, играещи и непрекъснато преливащи се. Чисто физическа радост му причиняваше също изнасянето и простирането им — напоени с вода, те навярно тежаха до трийсет-четиридесет оки и като ги вдигнеше, Бяно изпитваше насладата да усеща, че в позастаряващото му тяло още, се е запазила пословичната му някога сила; нарамваше понякога по два наведнъж и тогава под тежестта им пращяха кости и мускули, пък душата му през цялото време ликуваше от усилието и от съзнанието за надмогнатата тежест. Най-голяма обаче бе радостта, когато проснеше губерите да се изцеждат и съхнат на сергията — тогава можеше с часове да стои отстрана, да пуши чибучето си и да се наслаждава до опиянение на взрива от цветове.