Постепенно си завоюва признание на майстор долапчия — такъв, дето никога няма да остави китеник или черга да се валя по-дълго от позволеното, та да се свие дори с един конец повече от желаното — и към неговия долап горе на Барите започнаха да идват кервани с товари за валяне чак от Ески Джумая99, и, кажи-речи, целия Делиорман на север: почти незапомнено явление, откак в Сливенския балкан имаше долапи и долапчии…
Така беше и в този топъл майски ден на 1853 година. Проснал готовите губери на сергията, Бяно седеше на трикрако столче до портата на долапа и цял се оставяше на вътрешното си ликуване — наоколо бе събудената за ново тържество природа, а току пред очите му сякаш бяха събрани най-празничните й багри. Радваше се Бяно и му се искаше този чуден час просто никога да няма край. И затова искрено се подразни, когато някой му подвикна откъм пътеката:
— Колагеле, Бяно Абаджи!
Извърна се. Беше някакъв мъж на неопределена възраст, който водеше зад себе си добиче с не особено голям товар. Познаваше се, че идва отдалече, понеже целият бе в прахоляк, а лицето му, отдавна невиждало вода, беше нечисто, че чак черно, а по средата му светеха две ясни сини очи — несъответствие, все едно лилия да е разцъфтяла сред жабуняк. Мющерията поздрави на турски, но по всичко личеше, че е българин…
— Сполай и на тебе — поздрави в отговор Бяно. — Що те води насам?
— Кабил ли си, майсторе, да наваляш този юк черджета, ама, афедерсън, ако може чабуджак, докато почакам, зер още път ме чака?
„Трябва да е делиорманец — помислил Бяно. — Или даже гагаузин. Те ломотят така колкото на български, толкова и на турски.“ И се засмя:
— Е, няма да е чак чабуджак, веднага, човече, нали трябва да се извадят първо китениците, що са в коритото. Но сетне чабуджак, веднага, ще сложа твоите, обещавам.
Отговорът очевидно задоволи непознатия, защото той вкара магаренцето си в двора на долапа, свали „юка“ от гърба му и го пусна да пасе от свежата прясна тревица. После попита отново:
— Знам, за резил съм с тази кир по мутрата. Дорде чакам, ще мога ли да се измия тъдява, майсторе?
— Заповядай — покани го Бяно. — Ей там на камъка ще намериш сапун, до него и пешкир.
— Сам ли си, майсторе? — попита онзи, докато се упътваше към посоченото място.
Долапчията не разбираше какво значение може да има дали е сам, или не, но все пак не видя и причина да скрие истината:
— Сам. — И прибави със смях: — С тебе ставаме двоица.
Човекът отиде до вадата, която се оттичаше под барата, свали калпак и запретна ръкави. Докато го гледаше от мястото си, Бяно лениво помисли, че и такива светли коси не се срещаха по този край — дори и русите насам биват по-тъмни, пък този е просто с цвят на узряло жито. Докато търкаляше такива мисли из главата си, гостът се изми, избърса се и се извърна. И в този миг долапчията усети, сякаш сърцето му спира — пред него беше един обичан мъж, несрещан от много и много години.
— Роман!… — едва произнесоха устните му. — Роман Алексеевич Корзухин!… Побратиме!…
Светлото лице с пълни устни и леко чип нос грейна срещу него.
— Не съм Роман… чичо Бяно, а Василий, синът му. Адаш на…
Не успя да завърши. Бяно Абаджи го грабна в прегръдките си, вдигна го над земята и така го притисна, че дъхът на госта спря. После го остави пак на земята, отдалечи го от себе си и го огледа. Да, това беше Роман Корзухин, само че още по-млад отпреди.