— Идвай тук! — каза му. — Идвай, идвай по-скоро.
Вкара го в долапа, заключи вратата и спря водата. Не искаше никой и по никакъв повод да ги безпокои.
Вече трети час говореха. Разбира се, започнаха с всички онези подробности, които интересуват близките хора. Предаден съвсем накратко и освободен от купищата турцизми, разказът на Василий Романович Корзухин беше горе-долу такъв. След войната от 1829 година баща му напуснал армията, оженил се и Василий бил първородният му син, после бракът бил благословен с още две момичета и едно момче. Бащата положил какви ли не усилия да издири Бяно между заселниците в Южна Русия, но не успял. Едва съвсем наскоро му попаднал адресът на хаджи Иван… доктор хаджи Иван…
— Селимински — подсказа Бяно Абаджи.
Да, наскоро намерил адреса на хаджи Иван Селимински в Букурещ, който междувременно бил станал лекар. Разменили писма и от него Роман Алексеевич разбрал, че в последния момент Бяно се отказал от Преселението и си останал в Сливен. А Василий, поддържайки… поддържайки…
— Традицията — отново му помогна домакинът.
— … поддържайки традицията в семейството, постъпих във военно училище и станах забитин.
Бяно обгърна с бащинска ръка раменете на момъка.
— Можеш да не си кълчиш езика с такива думи — каза му. — Спокойно можеше да употребиш „офицер“.
Руснакът го изгледа замислено, после се засмя:
— В другите семейства още при прохождането учат децата френски. Мен папа…
— Тате — поправи го Бяно.
— Мен тате ме учеше български. Като спомен за онзи Василий, твоя брат, чието име аз нося. И неговият български език бе точно такъв, какъвто го чуваш сега от мене. И който те кара да се смееш…
— Да — след известно размисляне каза стопанинът. — Ние самите рядко си даваме сметка, че само за тези двадесет години говорим просто един съвсем друг български език, по-богат и, как да кажа, по-европейски. Така е, Василий, след пет века изоставане ние сме се запретнали да гоним Европа във всичко, дори и в знанията, в езика. И където ни липсва дума, вземаме я наготово от просветена Европа, а не от плесенясалата Турция. — Той се пресегна към лавицата до одърчето си и взе една книга; листчето по средата показваше, че я чете в свободните си часове. — Тази книга е отпечатана в началото на годината — каза. — Ето, тук пише: „В Земун, 1853“. Преведена е от вашия език на нашия от Ботю Петков, учител из Калофер. Погледни как, с какви слова е преведена.
Младежът взе книгата. Заглавието й беше: „Критически издиряния за история-та блъгарска на Ю. И. Венелина“, част първа. Той отвори напосоки една страница и зачете:
„Най-после византийското правителство вдигна връх в тия критически обстоятелства; начна да обръща внимание и да гони неприятелите и вътре в Блъгария. За това Гръцка флотилия отиде да гони Руски-те кораби към Анхиал и Меземврия; отдето обаче Руски-те кораби, за да ся избавят от Гръцки-те брандери, побързаха в устие-то на Дунав…“100
— Обърни на края и виж приложения… — той намери мястото и прочете: — „Речник на чюждестранни думи, които са употребени в тая книга“.
Василий хлъзна поглед по речника. И се смая: чрез тази книга в словесното богатство на българите навлизаха такива думи, като абат, авторитет, адмирал, аналогия, апартамент, аудиенция, блокада, васал, гарнизон, генералитет („генерал“ нямаше — тази дума очевидно отдавна вече не беше нова за българите), диверсия, демаркационна линия и тъй нататък, и тъй нататък. Той полека остави книгата на одърчето.
— Едва сега разбирам усмивката ти, чичо Бяно. За онзи, който вече употребява „капитулация“, „пропаганда“ или „силогизъм“, моят български език навярно звучи съвсем допотопно…
— Аз само помислих, че си от край, където има предимно турско население — внимателно го поправи българинът.
Момъкът внезапно избухна в смях.
— Ама че грешка! — каза. — И за мене, и за онези, дето ме проводиха… Зер аз се хвалех, че говоря езика ви като същински българин, а началството ми вярваше…
И той обясни. Като поручик от руската Дунавска армия, който владее български, командуването го изпратило да разузнае за силите и разположението на турските войски от дясната страна на Дунава. И той, преминавайки през Силистра и Шумен, дошъл чак до Сливен да потърси побратима на баща си.
— На гости или по разузнаване? — хитро запита стопанинът.
100
Заглавието на книгата, преводачът, годината на изданието и текстът — автентични. По-нататък също и приложените обяснения на непознатите думи. Правописът отчасти осъвременен.