— Всъщност на гости, чичо Бяно, не вярвам на върховното началство да послужат сведения чак от южната страна на Балкана. Ама щом съм дошъл, хайде да ми поразкажеш едно-друго.
Момъкът извади перо и шишенце с безцветна течност, сетне съблече антерията си и я обърна наопаки. Захвана да задава въпроси — за войски, складове, придвижване и тъй нататък, и тъй нататък, а отговорите дращеше с перото върху светлия хастар на антерията си.
— Не излиза нищо от написаното — обърна му внимание Бяно.
— Туй е по-особено мастило — обясни гостът. — Сега не личи нищо, но в щаба ще го намажат с друга една особена вода и тогаз всичко ще стане белли.
Въпросите и отговорите продължиха още минута-две, сетне Василий остави настрана перото и прозрачното си мастило.
— Благословен да е онзи, който те е пратил — прекръсти се Бяно. — И нека с упование в бога да се помолим, щото скоро вие, руските орли, да ни дарите свободата, та двамата с баща ти да се срещнем, да се прегърнем!… Но ти сякаш не споделяш моите надежди?
Василий помръкна, от гърдите му се откъсна скръбна въздишка.
— Мога ли да говоря съвсем откровено, чичо Бяно? Война наистина ще има, но няма да стане нищичко от онова, за което ти се помоли. Ние ще ядем пердах и…
— Не може да бъде! — разпалено, почти с обида в гласа го пресече българинът. — Преди двайсет и пет години руските юнаци разгромиха турчина и стигнаха чак до Одрин. Мигар искаш да кажеш, че Русия сега е по-хилава, по-немощна отпреди? Или че войниците й са по-кекави?
— Войниците ни са същите богатири — тази дума Василий произнесе на руски, — ала всичко друго е по-зле отпреди. Като почнеш от царя и стигнеш до последния чиновник. Самата война е една глупост и недомислие, кръвосмешение между болно честолюбие и политическо късогледство. А командуването ни… то е направо скапано, прогнило от некадърност…101
— Искаш да кажеш?…
— Казах го вече. Ние ще загубим, макар и не от — как го рече ти? — плесенясалата Турция, а от Франция и Англия, които до този момент все още се крият зад нея.
— Затуй ли говореше, че сведения от нашия край няма да послужат…
— Затуй…
— Но все пак ти честно си записа, щото аз можах да ти съобщя.
— Аз съм руски войник и офицер, чичо Бяно. И съм длъжен да изпълня дълга си дори и тогава, когато не вярвам в крайния изход.
— А той, казваш, крайният изход…
— Да, ще ни бият. И баща ми го предричаше, и аз го виждам. Ще ни бият и това ще бъде позор за руското оръжие. Вярно, няма да мине без борба. Нито без жертви — руският солдат не се дава как да е. Но всичко ще бъде напусто, ден по-рано или ден по-късно ще се стигне до срамна капитулация. — Младият човек взе отново книгата, потърси в „речника на чюждестранните думи“ и прочете: — „Капитуляция. — Условие за предаване на твърдина, които заключява комендантът на войската, что е обсадила твърдината, о коменданта на обсадената войска.“ — Кратко мълчание. — Но вие, българите, не бива да съжалявате за това, чичо Бяно.
— Как? — трепна българинът. — Русия да бъде победена и България да остане под робство, пък да не съжаляваме… — Чуваш ли се, Василий?
— Разбирам, навярно си объркан. Та нали още преди да се родя вам е дадено обещание руски щикове да донесат свободата ви? Според мен руският солдат рано или късно ще изпълни дадената дума, чичо Бяно. Но сега — не! Докато е жив Негово императорско величество и батюшка цар Николай Първи — последните думи момъкът изговори със смес от ирония и ненавист, чаканият край на робството ще си остане вековна мечта, пришита към несбъдваема действителност.
— Преди двадесет години баща ти и неговите другари ни научиха що е надежда — тихо произнесе Бяно. — Защо ти, синът на твоя баща, убиваш тази надежда, Василий?
— Защото искам да ти спестя разочарованието. Руският народ е готов да даде живота на синовете си за вашата свобода, но тази свята задача е съвършено чужда на царя и властниците около него.
— Дори и ако прокобата ти се окаже погрешна и вие победите?
— Именно тогава. България няма да възкръсне из пепелищата, чичо Бяно, само ще смени една зависимост с друга. И от турски вилает ще стане руска губерния — е, може би с тази разлика, че Николай ще прибави към титлите си и „цар български“. Както сега впрочем е и „цар полски“.
— Сигурен ли си в ужасните думи, които изричаш, сине? — все така едва доловимо каза Бяно.
— Човек не може да се шегува с тези неща. Цар Николай има болния стремеж да обедини под скиптъра си цялото славянство. Чувал ли си думата „панславизъм“ чичо Бяно? Не? Панславизъм е учение, което цели, как да кажа, да облече в красива дреха същия онзи завоевавателен стремеж на царя и си има даже своите видни философи, които пък правят подплатата на тази дреха — Погодин, Иван Аксаков… А в това бъдещо всеславянско царство, както те го виждат, вие ще сте дори по-зле от сега, чичо Бяно. Защото под скиптъра на царя вие ще станете обикновени крепостници
101
Горчивите оценки, които тук слагаме в устата на поручик Корзухин, отразяват съвършено точно състоянието на Русия към описваната епоха. Самият цар Николай І „със своя безспорен, макар и тесен, плитък и едностранчив ум“ (Е. В. Тарле — „Крымская война“, Второе исправленное и дополненное издание, І, Москва-Ленинград, Издат. Академик наук СССР, 1950) страдаше от болезнени амбиции да засенчи всички най-велики владетели от историята и в същото време притежаваше истинска „дарба“ да се огражда от некадърници — като се започне от канцлера Карл Василиевич (всъщност Вильгелмович) Неселроде, който „до толкова приличаше на Метерниха (съзнателно стараейки се да му подражава), доколкото изобщо бездарният и ограничен човек може да прилича на умния и даровития“, та се стигне до „злостния, нагъл, полуграмотен и тъп фелдфебел“ генерал Иван Онуфриевич Сухозанет, който, в качеството си на президент на Военната академия, въздигаше в култ сляпата дисциплина и не криеше пренебрежението и ненавистта си към науката. За решителните преговори в Цариград царят избра един от тримата си фаворити — генерал-адютант княз Александър Сергеевич Меншиков, човек сам по себе си образован и владеещ почти всички европейски езици, но избухлив, високомерен, нетактичен, с никакви дарби на дипломат (впрочем точно както беше министър на военноморските сили, без изобщо да се е качвал на кораб в качеството си на нещо повече от обикновен пасажер) и там стана лесна плячка на такива опитни вълци, като посланиците на Англия и Франция лорд Стредфорд-Редклиф и маркиз Лавалет; като награда за този му провал по-късно цар Николай му повери главното командуване в Крим, за да провали със същия успех и войната. А главнокомандуващият Дунавската армия беше генерал-адютант княз Михаил Дмитриевич Горчаков, „съвсем лишен от пълководчески дарби“, дори и от способност за самостоятелно мислене — в продължение на почти четвърт век той се бе съвсем обезличил като служител на друг от фаворитите на Николай, тираничния фелдмаршал Паскевич, „княз Варшавски и заместник на царя полски“ (т.е. на Николай в качеството му на цар и на поробената Полша).