— „Крепостници“! — въздъхна Бяно. — Навремето чух тази дума от баща ти, моя побратим. Заплаши ме с нея. Пък аз, да си призная, изобщо не зная що значи тя…
— И трябва да благодариш богу, че не я знаеш. Защото чрез крепостничеството царят държи нашия изстрадал народ двеста-триста години назад от просветена Европа…
Ново мълчание, този път още по-продължително.
— Питам се дали все пак си прав, Василий. Не, не за намеренията на царя — такива неща ти не можеш да измислиш. Заменяне на едно робство с друго, казваш. Не би ли било все пак благодат божия да бъдем роби на братя по кръв и едноверци, а в науката на лично място всред цяла Европа, нежели да останем под ярема на най-дивото племе, за което цялата наука е ятаганът?
Момъкът размисли и поклати глава:
— Няма да е благодат божия, чичо Бяно. Вас са ви опазили, през вековете две неща: вярата и езикът. Как ще оцелеете като народ, ако сте под властта на хора другородци, но със същата вяра и почти същия език? Няма да мине и едно столетие и вие ще се претопите, името „българин“ ще се забрави завинаги…
— Даваш ли си сметка, сине — тежко въздъхна Бяно, — какво направи ти днеска? Ти уби в мене онова, което умира последно — надеждата…
— Не си прав, чичо Бяно, просто не си прав — безпочвената надежда е по-голямо зло и от безнадеждността. А на мястото на безпочвената аз ще засея семената на истинската, която ще роди плод.
— Казвай по-бързо!
— У нас сега се заражда нещо, което един ден може би ще получи друго, по-съдържателно име, но засега е познато като „български въпрос“. Корените му са още тук — Василий Корзухин потупа книгата до него, — във Венелина, но едва в тези последни години се надигат първите гласове не за панславизми и „задунайски губернии“, а пряко за България. И за брата българин, който трябва да бъде избавен от игото на турчина. Тези гласове са все още плахи, малцина се увличат по тях, но такива хора, като Григорович, Попов и Ламански, при нас значат много, а утре ще значат още повече. Не искам да прозвучи самохвално, но ако не наравно, то поне непосредствено зад тях трябва да се постави и още един, който е измежду най-ревностните в „българския въпрос“ — твоя побратим Роман Алексеевич Корзухин…
— И колко време ще е нужно, за да проехтят тези гласове по цяла Русия, Василий?
— Русия е голяма — поклати глава русокосият момък, ще бъде лъжа, ако отговоря „малко“. Но за народ като вашия, чичо Бяно, който се е опазил петдесет пъти по десет години, какво значат още една или две десетици? — Той не чу, а забеляза тежката въздишка на българина. — Знам, ще кажеш, че „на чужд гръб сто тояги са малко“. Но, кълна се в баща си, отвъд тези десет или двадесет години наистина се вижда изгревът на свободата. — Той се усмихна виновно и се понадига. — Трябва да ставам. Офицерът не разполага с времето си…
Изправиха се. Бяно прегърна младият мъж и звучно го разцелува по двете бузи.
— Едната беше за тебе — каза, — другата — за баща ти. Когато го видиш, не забравяй да му я предадеш…
Размениха още няколко изречения, Василий намаза отново лицето си, за да възвърне изгледа си на простоват селянина от далечен път, и се разделиха.
Едва много по-късно, когато разказваше за тази чудна среща на Яна, Бяно си даде сметка, че е пропуснал да съобщи на младежа — а чрез него и на Роман Корзухин — адреса на Иван в Москва…
9.
Така се бяха сдостили, че не можеха да изтраят повече от два-три месеца, без да се видят, да се повеселят. И макар че сега, в мътната вода на начеващата война, за хора от техния занаят имаше премного риба за ловене, Мустафа Шибил и Коджа Мюстеджеб винаги намираха време един за друг. Отдавна не им стигаше в подобни случаи само да направят една софра и да изкарат денонощие или две в нечувано ядене и пиене; в последните години, те просто се състезаваха да измислят и си поднасят един на друг все по-необикновени, по-разгулни и по-възбуждащи преживявания.
102
Позицията на руския царизъм, накратко изложена тук чрез думите на Корзухин, отговаря напълно на действителността. И без да е специалист по въпроса, авторът ще си позволи да изкаже становището, че именно тя, възникнала при Николай І и доразвита от Александър ІІІ и Николай ІІ, и неостанала скрита за научения от дългото робство на прозорливост българин, е първопричина за появилите се по-късно русофобски настроения и течения в България. Патологичните амбиции на цар Николай І действително са определили генералната линия на политиката му — да създаде всеславянска (и не непременно чисто славянска) империя под своя власт. В потвърждение на казаното ще приведем няколко цитата от видния съветски историк академик Евгений Викторович Тарле (цит. съч.): „Николай предложил на Сеймур и британското правителство такъв план: дунавските княжества (Молдавия и Влашко), които
Печална истина е също, че тези болни стремежи са били подхранвани и дораздухвани от панслависти и угодливи царедворци, които са стигали дотам недвусмислено да въздигат цар Николай І до „всеславянски цар“, че и до „земен бог“.