Така стана и в този топъл ден на юли. Двамата, всеки начело на тайфата си, се срещнаха при Даулите103. Е, полафиха час-два, ала не им стигна, дощя им се малко забава. На един акъл бяха, ама не можаха да изберат къде, в кое село да кондисат, та не само да направят една здрава гощавка, но и да се позабавляват на воля. Че ще бъде село от равнината, това се разбираше от само себе си — там раята не е така кибритлия, повече е привикнала да търпи, — но кое „да почетат“ с посещението си, това, виж, не можеха да решат отведнъж. Недалеч се намираше Черкешлий, но това село никой не спомена — да си развяваш коня в селото на Желю войвода, туй е все едно да си сложиш таралеж в гащите. Не се спряха и на Драгоданово; с това село се свързваше споменът за Вълю Петрунов, който някога по пладне бе съсякъл с брадвата си двама бабаити, дошли хем да се пооблажат, хем да съберат „диш-хакъ“, пък където веднъж е ставало подобно нещо, по-добре е, знаеш, да не изпитваш дали може да стане и втори път… И така, след известно умуване двамата прочути главатари избраха едно по-далечно място, от по-малко оскубаните — Къшлакьой104. Качиха се на конете и потеглиха.
Пътем Коджа Мюстеджеб не пропусна случая да направи един джумбуш. Къмто Умайниковата къшла той улови две момчета-българчета (назоваха се Панайот и Илия) и им тегли ножа — закла ги като кокошки. Този му „подвиг“ не събуди уважението на Шибил: какъв ербаплък е това да заколиш две деца, дето още нямат мъх на устната си. Още по-посрамен се почувствува той, когато малко по-късно спипаха един воденичар, някой си Иван Кючуков от Драгоданово. Нему Шибил най-напред хвърли един здрав даяк. След това между двамата се поведе приблизително следният разговор:
— Мен познаваш ли ме бре, гяур?
— Не те познавам, аго. Пръв път те виждат очите ми.
— А за Шибил от Градец да си чувал?
— Кой не е чувал за него!
— Е, същият този Шибилюолу Мустафа е пред тебе. Май не е нужно повече да ти се представям, а? — Българинът потвърди, наистина не му беше нужно повече. — Сега слушай, гяур. Ако до една неделя не ми дотъркаляш в Градец петнайсет хиляди гроша, ще те намеря където и да си и ще те нарежа като кисела краставица. Ясно ли е?
Българинът удари на молби, сетне и на пазарлък — Шибил най-сетне склони да намали откупа на десет хиляди гроша105.
— И ще ги донесе, ще видиш — рече Шибил, когато малко по-късно отново яздеха един до друг с Мюстеджеб. — И ще те повикам да полеем печалбата, както му се полага… — Той дори не подозираше как посрамваше другаря си, който, уж по-стар и по-опитен в занаята, се чувствуваше забит в земята по ербаплък.
Двете тайфи по живо, по здраво се настаниха в Къшлакьой и я удариха на веселба. Два дни и две нощи ядоха баници, шилета и кокошки, ракията и виното се лееха като от чешма, насилваха булки и девойчета, пострада дори и едно петнайсетинагодишно момче (Иса от Пашакьой106; дясната ръка на Шибил си падаше по тази част), ала Коджа Мюстеджеб не намираше покой — още го ядеше отвътре, че около Драгоданово аркадашът му се показа по-пишкин.
Преял и махмурлия, все още вкиснат от разочарование, към икиндия на третия ден Мюстеджеб се излягаше на възглавницата в къщата, избрана от двамата главатари за техен конак, и се чудеше на охотата, с която този циганин Шибил продължаваше да тъпче ненаситното си гърло. Двете бабички, които им прислужваха (така беше впрочем и по къщите, където се бяха настанили хората им — къшлакьойци бяха изпокрили жените, особено по-младите), принасяха непрекъснато баници, мръвки, пилаф, баклави и менци вино, а Мустафа Шибил все плюскаше и плюскаше, като че имаше не един, а три търбуха… Както си преживяше на мястото и лениво следеше шетнята на двете старици (те тъкмо носеха мед и орехи), в главата на Коджа Мюстеджеб внезапно се роди такава идея, че в миг възвърна и настроението, и самочувствието му. Ухилен до уши, той извади една златна махмудия и я търкулна на софрата.
— Връзваш ли с мен един бас, аркадаш? — попита.
Другият усети, че се подготвя някакъв джумбуш, но, от своя страна, се заинтересува за условията на облога.
— Състезание по нишанджийство — каза Мюстеджеб, като не спираше да раздава щедро беззъбата си усмивка. — И виждаш, връзвам една лира, че ще се покажа по-ербап от тебе.
105
Случаят със заколването на двете момчета и с определения откуп 10 000 гроша на Иван Кючуков от Драгоданово, също и подвигът на Вълю Петрунов, споменат малко преди това — автентични. Срв. Записки на Никола Ив. Кючуков, Сливен, 1900.