— Щом е за нишанджийство, вдигам залога на две махмудии. Шибил също се има за майстор в стрелбата, аркадаш.
Сложиха настрана четирите алтъна и Мюстеджеб се надигна и дръпна за ръката бабичката, която беше по-близо до него, прегъна я на две и със свободната си ръка започна да запършва фустана и ризата й. Жената се съпротивляваше, доколкото и стигаха силите, дочуха се думи, задавени в сълзи, като „Немой така, аго… срамота е… от белите ми коси…“, но те само накараха турчина още по-високо да се разсмее:
— Чуваш ли я дъртелницата бре, Мустафа? — От устата му хвърчаха слюнки. — С единия крак оттатък, пък акълът й още за…
Той накара приятеля си да държи отсреща медната тепсия от орехите, сложи на старицата един орех отзад, после натика в носа й щипка емфие. Нещастницата кихна, орехът излетя и улучи бакърената съдинка.
— Ашколсун! — прихна Шибил. — Сега е мой ред…
Другата бабичка, разбрала какво я очаква, падна пред него на колене и събра молитвено ръце. По сбръчканите й бузи се стичаха сълзи. Бабаитът не обърна внимание нито на сълзите, нито на молбите. Той само предварително укроти старухата с два плесника, после повтори всичко, което бе видял от приятеля си. Ала не успя — задавена от сълзите си, старата женица наистина кихна, но това излезе някаква половинчата кихавица, та „изстрелът“ се оказа ялов: орехът просто се търкулна на земята. Циганинът ритна бабичката по голия задник, пък докато другият прибираше четирите махмудии, изсумтя хем недоволно, хем със смях:
— Ще залагаме отново, аркадаш. Мустафа Шибил не е свикнал да губи!… Само че този път да го нямаме — ще си сменим пищовите…
Коджа Мюстеджеб прие и веселото състезание продължи107.
Макар че сега бяха равни, в отношението на Калъчлията към Бойчо Цеперански все още се съдържаше уважението на хайдутина към войводата и на ученика към учителя. Така беше то и при сегашната им среща.
— Не се сърди, войводо — след като размениха поздрави заговори Димитър Калъчлията, — че те повиках, и то от толкова далече. Знам, уважението го изискваше аз да ти дойда на крака. Обаче работата, за която те търся, е тъдява — той показа равнината, която се стелеше на юг пред краката им, — грехота беше всички момчета да бият път до Хаинбоаз и назад…
— Хайде, хайде — сгълча го Бойчо войвода, но личеше, че му става драго от изразеното уважение, — карай накъсо. Зная те отколе, та не ми е и минало през ум, че ще ме разкарваш така, за нищо.
— Наистина не е за нищо, войводо. Ала работата е такава, само моите сили не стигат. Трябват още ръце, още пушкала.
— Разказвай, Димитре.
Димитър Калъчлията разказа. Беше дошъл при него верен ятак от Есирлий108, при когото пък преди това почукал с молба другар от Къшлакьой. Две турски тайфи — на Коджа Мюстеджеб и на Мустафа Шибилюолу — бастисали едновременно селото и вече два дни и две нощи грабели и се гаврели наред, само обезчестените моми можело да има дванадесет и повече. И цялото село — и турците ведно с българите — молели за помощ.
Изслуша го Бойчо, а лицето му след всяка дума ставаше по-мрачно и по-жилесто. Накрая кимна:
— Разбирам. Силите ти наистина не стигат за двете шайки. Много са катилите. И опитни. И добре въоръжени.
— Какво ще е решението ти, войводо?
— Иска ли питане? Аз и на двамата кеседжии отдавна имам зъб, ама не идеше сгода. Луд ли съм да изпусна сега този късмет? Да тръгваме!
— Разполагай и с моята чета, войводо — каза благородно Калъчлията. — Не бива да имаме две команди, пък ти все пак си къде-къде над мене…
— Абе то речено е, че учениците надминават учителите, ама хайде да не губим време в напразни препирни.
И тръгнаха. „Тъдява“, беше казал Димитър Калъчлията, но до Къшлакьой се наложи да му ударят седем часа здраво хайдушко ходене. И в покрайнините на селото бяха чак след залез слънце.
Планът на Бойчо войвода, приет и от Калъчлията, беше да се промъкват безшумно до някоя незаета от читаците българска къща, да разпитат и ако трябва, да разузнаят подробно кое как е и тогаз да решат къде да стоварят удара си. Главната им цел беше да прочистят цялото село от налегналата го напаст, но без да го казват, и двамата войводи преди всичко искаха да спипат живи или мъртви Коджа Мюстеджеб и Шибиля. Така го мислиха те, но „човек предполага — господ разполага“: още при първата къща зла случка изпрати насреща им един от хората на Шибил, който изпразни и двата си пищова срещу тях. Не улучи никого, а Бойчо възнагради усърдието му с един куршум на безпогрешната си „джувер“-пушка, но лошото беше, че се вдигна шум, намислената изненада пропадна. И в далечината се мярнаха мъже с оръжие в ръце…
107
Авторът държи да се разграничи от дивашката сцена, която е описал на това място — въображението му не е способно да роди подобна извратеност. „Състезания“ и изобщо забави от подобен характер не са били чужди на робството; специално разказаното е заимствувано почти буквално от спомените на. Панайот Хитов. Как станах…: „Много зле постъпвали… и със старите бабички. Щом заробвали някое село, те започнали да се веселят, като си правели и такива смешки: напъхвали на старите бабички откъм задната страна орехи, а сетне туряли зад тях една бакърена тепсия и като давали на бабичките да смъркат емфие, карали ги силно да кихат, та орехите отскачали и удряли в тепсията. Като с бабичките правели това, то въобразете си какво са пък работили със момите и младите жени, които падали в ръцете им!“.