ПРОСПЕРО
Антонио, по-малкият ми брат
и чичо твой — представяш ли си, дъще,
да бъде брат тъй подъл! — тоз, комуто
аз тъй се доверявам, че му дадох
юздите на държавата (а тя
сред италианските държави беше
най-първата и Просперо тогава
бе първи княз и майстор недостигнат
в свободните изкуства), този брат,
когато аз властта си му прехвърлих
и вдълбочил се в тайните науки,
се отчуждих от двора си, коварно…
Внимаваш ли?
МИРАНДА
Внимавам, скъпи татко.
ПРОСПЕРО
Добре изучил хитрото изкуство
на едного молбата да приеме,
на друг да я отхвърли, тоз да спъне,
а оня да подтикне, неусетно
той стана господар на моя двор;
със нови хора той се обкръжи,
като едни замести, а пък други
душевно промени, и тъй, въртейки
ключовете на струните им, скоро
настрои ги да свирят по вкуса му
и като зъл бръшлян изпи мъзгата
на княжия ми ствол… Но ти не слушаш
МИРАНДА
Напротив, слушам!
ПРОСПЕРО
Чуй тогаз нататък:
Занемарил света и углъбил се
в усъвършенстването на ума си
(което би било за висша хвала,
ако не ме откъсваше от всичко),
разбудих аз в коварния си брат
зародиша на злото и тъй, както
от благ баща лош син се често ражда,
от моето доверие у него
се зароди двуличие, при туй
голямо като вярата, която
го бе извикала, а тя, уви,
бе в мене безгранична и безкрайна!
Тъй, станал господар, и то не само
на моите приходи, но и на всичко,
което може с власт да се изтръгне,
и той — като лъжеца, който сам
започва да си вярва на лъжата, —
понеже беше ме замествал дълго
със всички външни почести и форми,
внуши си, че е княз. И ден след ден
от властолюбие… Дали ме чуваш?
МИРАНДА
И глухият от разказа ви, татко,
добил би слух!
ПРОСПЕРО
И за да няма вече
преграда между ролята и него,
поиска той да стане титулуван
милански княз: на Просперо му стига
да княжества над свойта библиотека;
държава той не може да владее!
И ето го, че с краля на Неапол
се свърза — толкоз алчен бе за власт!
васалска дан прие да му изплаща,
склони пред кралската корона свойта
и хвърли тъй злочестия Милано —
за пръв път — в унижение!
МИРАНДА
О, боже!
ПРОСПЕРО
Какво поиска й доби в замяна,
чуй, дъще, и кажи: нима би могъл
така да действа брат?
МИРАНДА
Да мисля лошо
за майка ви, е грях. От благо лоно
и зли чеда се раждат.
ПРОСПЕРО
Да, и тъй,
неаполският крал — заклет мой враг,
слух даде на онуй, което брат ми
предложи му: срещу поклон васалски
и ежегодна дан да ме изскубне
от княжеството ми и да даде
тържествено прекрасния Милано
на чичо ти. И той във тъмна нощ,
набрал отряд предатели, отвори
вратите на Милано и сганта му
нахлу и ни отвлече в мрака — мене
и тебе плачеща!
МИРАНДА
О, грозна участ!
Не помня как съм плакала тогава,
но чувствам, че сега ще се разплача!
Очите ми се пълнят!
ПРОСПЕРО
Потърпи
и скоро ще узнаеш туй, което
ни предстои — без него моят разказ
би бил ненужен.
МИРАНДА
А защо не са ни
погубили веднага?
ПРОСПЕРО
С право питаш.
Повествованието ми поражда
такъв въпрос. Не дръзнаха, дете.
Народът ме обичаше тъй нежно,
че те се побояха да обагрят
ръцете си в кръвта ни, а покриха
с по-светли краски мрачното си дело:
със лодка те откараха ни, дъще,
на две-три левги4 от брега, където
ни чакаше гнил скелет от гемия
без мачти, без въжета, без платна,
напуснат и от плъховете даже;
на него ни оставиха да стенем
във отглас на ревящите вълни
и да въздишаме към ветровете
така, че те, въздишайки в ответ,
вредяха ни от обич!
МИРАНДА
Боже мой,
какво ли бреме съм била за вас!
ПРОСПЕРО
Ти беше херувимът, на когото
дължа живота си! Когато аз
талазите солях със пот и сълзи,
изтръгнати от трудностите, ти
усмихваше се, сякаш небесата
ти бяха влели крепкост, и таз твоя
усмивка ми подсилваше духа