— Закъсняваш, Жос — казваше тя, изпъчила гърди и вирнала глава към него.
— Знам, Лизбет — отвръщаше глашатаят задъхан. — Заради утайката от кафето е.
На дванайсетгодишна възраст Лизбет бе изтръгната от черното гето на Детройт и захвърлена в един публичен дом още с пристигането си във френската столица, където през следващите четиринайсет години изучи из основи езика на тротоара на улица Гете. Това продължи докато, заради пълнотата й, не я изхвърлиха от всички бардаци на квартала. Десет дни спа на една пейка на площада, преди Декамбре да се реши да я прибере през една студена дъждовна вечер. От четирите стаи, които даваше под наем в старата си къща, една бе свободна. Предложи й я и тя прие, съблече се още с влизането си, просна се на килима с ръце на тила и поглед, вперен в тавана, и зачака старецът да се отчете. „Има някакво недоразумение“ — измънка Декамбре и й подаде дрехите. „Нямам с какво друго да платя“ — обясни Лизбет, като седна и кръстоса крака. „Вече не мога да се оправям с почистването, вечерята на наемателите, покупките, обслужването — изрече Декамбре, втренчен в килима. — Ако ми помагате, ще ви дам стаята безплатно“. Лизбет се усмихна и Декамбре едва не се хвърли в обятията й. Но се смяташе за стар и му се струваше, че тази жена има право на почивка. И Лизбет наистина си почина — вече от шест години живееше там и нито веднъж не си хвана любовник. Лизбет възстановяваше силите си и той се молеше това да продължи още известно време.
Новините бяха започнали и обявите следваха една след друга. Декамбре осъзна, че е пропуснал началото — бретонецът четеше обява №5. Такава беше системата — запомняте интересуващия ви номер и се обръщате към глашатая „за допълнителни подробности, свързани с горното“. Декамбре се питаше откъде е изровил този полицейски израз.
— Пет — викаше Жос. — Продавам бели и рижави котета, три мъжки, две женски. Шест. Умоляват се онези, които по цяла нощ надуват дивашката си музика срещу №36, да престанат. Някои хора спят. Седем. Извършвам всякакви дърводелски работи, реставрирам стари мебели, качество гарантирано, превозът мой. Осем. Френската електрическа и газова компания да върви да го духа. Девет. Пълни мошеници са ония от обеззаразяването. Олеквате с шестстотин кинта, а хлебарките са повече отпреди. Десет. Обичам те, Елен. Чакам те довечера в „Танцуващата котка“. Подпис: Бернар. Единайсет. Лятото пак беше гадно, а вече сме септември. Дванайсет. До месаря на площада: вчерашното ти месо беше истинска мърша и това се случва за трети път тази седмица. Тринайсет. Жан-Кристоф, върни се. Четиринайсет. Ченгета равно на подкупни мръсници. Петнайсет. Продавам градински ябълки и круши, вкусни, сочни.
Декамбре погледна към Лизбет, която записваше в тефтера си номер 15. Откакто се бе появил глашатаят, се намираха отлични продукти на умерена цена и това беше изгодно за вечерята на наемателите. Декамбре бе пъхнал един празен лист между страниците на книгата си и чакаше с молив в ръка. От няколко седмици, може би три, глашатаят четеше някакви странни текстове, които като че ли не го вълнуваха повече от продажбата на ябълки или автомобили. Тези необичайни послания, изискани, абсурдни или заплашителни, редовно се появяваха в сутрешните новини. От два дни насам Декамбре бе решил дискретно да ги записва. Моливът му бе дълъг само четири сантиметра и изцяло се побираше в дланта му.
Глашатаят бе стигнал до метеорологичната прогноза. Обявяваше какво ще е времето, като с вирнат нос наблюдаваше небето от естрадата си. Следваше морската прогноза, напълно излишна за събралите се около него. Но никой, нито дори Лизбет, не се осмеляваше да му каже, че може да си спести тази рубрика. Слушаха го като в църква.
— Мрачно септемврийско време — обясняваше глашатаят, обърнал лице към небето. — Не се очаква проясняване преди шестнайсет часа, привечер ще бъде по-ясно, ако искате да излезете, можете, студеният вятър ще поутихне, но си вземете топла дреха. Прогноза за Атлантическия океан, обща оценка и развитие: антициклон 1030 в Югозападна Ирландия с високо атмосферно налягане над Ламанша. В сектора на Финистер морско вълнение в посока запад-северозапад.
Декамбре знаеше, че морската прогноза ще продължи известно време. Той обърна листа си, за да препрочете двете съобщения, които бе записал предишните дни.
Пеш с малкия ми слуга (когото не смея да оставя вкъщи, защото безделничи, когато е сам с жена ми), за да се извиня, че не съм отишъл на вечерята у г-жа (…), която, както виждам, е сърдита, задето не съм й помогнал да се снабди с евтини продукти за голямото празненство по случай назначаването на съпруга й на поста лектор, но ми е все едно.