Декамбре смръщи вежди и отново се опита да си спомни къде е чел този текст. Беше сигурен, че е някакъв цитат и че вече му е попадал пред очите някъде, някога в живота му. Къде? Кога? Мина на следващото послание, вчерашното.
Такива знаци са изключителното изобилие на малки животни, като бълхи, мухи, жаби, червеи, плъхове и подобни, които се раждат от гнилоча и показват голямо разложение и на въздуха, и на влажностите на земята.
Морякът се бе запънал на края на изречението, на „влажностите“. Декамбре смяташе, че става дума за текст от XVII век, но не беше сигурен.
По-вероятно бе да е написан от някой луд, от някой маниак. Или от смахнат любител на цитатите. Или пък от комплексар, опитващ се да наложи превъзходството си, като разпространява неразбираемото, като с наслада се издига над обикновеното и кара човека от улицата все повече да затъва в малокултурната си тиня. В такъв случай трябваше да е на площада, смесен с малката тълпа, за да се опис от недоумението, предизвикано от учените послания, които глашатаят едва разчиташе.
Декамбре почука по листа с молива си. Дори от тази гледна точка целите и личността на автора оставаха неясни. Колкото съобщение №14 от предишния ден — Майната ви, банда нацисти, — хиляди пъти чувано в сравнително еднообразни варианти, беше ясно със своя кратък и повърхностен гняв, толкова заплетените послания на цитатчика не се поддаваха на разкодиране. Налагаше се да обогати колекцията си, да продължава да слуша всяка сутрин. Може би авторът искаше точно това, чисто и просто — да го слушат в захлас.
След неразбираемата морска прогноза глашатаят продължи литанията си с хубавия си глас, който се чуваше до другия край на кръстовището. Приключи с рубриката „Седем дни по света“, в която поднасяше по свой начин международните новини от деня. Декамбре улови последните изречения. В Китай не се шегуват и тихомълком размахват тоягата. В Африка днес не е по-добре от вчера и няма шанс да стане по-добре утре, като се има предвид, че никой не си мръдва пръста, за да й помогне. Сега продължаваше с обява №16 за продажбата на електрически флипер, произведен през 65-та, украсен с жена с голи гърди, отлично състояние. Стиснал молива в ръка, Декамбре чакаше почти с нетърпение. И посланието дойде, ясно различимо в купчината от обичам те, продавам, купувам, да ви го начукам. На Декамбре му се стори, че риболовецът се поколеба за миг, преди да започне. Сякаш и бретонецът бе забелязал натрапника.
— Деветнайсет — обяви Жос. — А когато всички змии, прилепи, язовци и останалите твари, обитаващи дълбините на подземни тунели, наизлязат по полето…
Декамбре бързо записваше. Все тези истории с животни, тези стари истории за гнусни гадини. Замислено препрочете текста, докато морякът обявяваше последните новини от традиционната си рубрика „Страница от историята на Франция за всички“, която винаги се състоеше от разказ за някогашно корабокрушение. Нищо чудно този Льогерн да е претърпявал корабокрушение. И нищо чудно, корабът да се е казвал „Вятърът на Нороа“. И със сигурност тогава главата на бретонеца се е напълнила с вода като коритото му. Този здрав и решителен на вид човек явно беше превъртял и се вкопчваше в маниите си като в спасителни пояси. Впрочем точно както правеше и той, Декамбре, който нямаше нито здрав, нито решителен вид.
— Град Камбре — обяви Жос, — 15 септември 1883 г. Френски параход, 1400-тонен. Тръгнал е от Дюнкерк, отива в Лорион, превозва релси. Засяда край Бас Гуаш. Парният котел избухва, загива един пътник. Екипажът от 21 човека е спасен.
Жос Льогерн нямаше нужда да дава знак на слушателите си да се разпръснат. Всеки знаеше, че новините свършват с разказа за корабокрушението. Разказ, толкова очакван, че някои бяха придобили навика да се обзалагат за изхода на драмата. Участниците залагаха на „всички се спасяват“, „всички загиват“ или нито тъй, нито инак, а сметките се уреждаха в кафенето отсреща или в службата. Жос не харесваше особено това осребряване на трагедията, но знаеше, че точно по този начин животът отново покълва върху отломките и че това е добре.
Скочи от естрадата си и срещна погледа на Декамбре, който прибираше книгата си. Сякаш Жос не знаеше, че всъщност идва да го слуша. Дърт лицемер, дърт досадник, който не искаше да приеме, че някакъв беден бретонски риболовец е способен да разнообрази скучното му съществуване. Ако само разбереше какво се бе получило за него сутринта! Ерве Декамбре сам плете дантелените си покривчици, Ерве Декамбре е педал. Жос се изкуши да прочете писмото, но в крайна сметка го бракува. Сега ставаха двама, трима може би с Лизбет, които знаеха, че Декамбре тайно упражнява занаята на плетачка на дантели. В известен смисъл това го правеше не толкова антипатичен. Вероятно защото Жос бе наблюдавал години наред как вечер баща му с часове кърпи рибарските си мрежи.