Жос прибра отделените писма и нарами сандъка, който Дамас му помогна да занесе в задната стая на магазина. Кафето беше горещо, двете чаши — напълнени, както всяка сутрин след първото издание.
— Нищо не разбрах от номер 19 — каза Дамас, докато сядаше на една висока табуретка. — Историята със змиите. А и изречението дори не е довършено.
Дамас беше млад здравеняк, хубавец, с меко сърце и не особено остър ум. В очите му винаги се четеше някаква занесена доброта ли, глупост ли — Жос все не можеше да прецени. Погледът му никога не се насочваше към определена точка дори когато ви говореше, ами се носеше из пространството — дискретен, ефирен, неуловим като мъгла.
— Някой шантав трябва да е — изкоментира Жос. — Не обръщай внимание.
— Не обръщам внимание — рече Дамас.
— Я ми кажи, ти чу ли прогнозата за времето?
— Аха.
— Чу ли, че лятото си отива? Не мислиш ли, че ще настинеш?
Дамас носеше шорти и платнен елек на голо.
— Няма страшно — каза той, като огледа дрехите си. — Не ми е студено.
— За какво ти е да си показваш мускулите?
Дамас изпи кафето си на един дъх.
— Това тук не е магазин за дантели — отвърна той. — Това е „Рол-Райдър“. Продавам скейтбордове, ролери, сърфове и моторетки. И им правя добра реклама — добави той, като заби палец в гърдите си.
— Защо говориш за дантели? — попита Жос, внезапно изпълнен с подозрение.
— Защото Декамбре продава дантели. А той е стар и кльощав.
— Знаеш ли откъде се снабдява с покривките?
— Знам. От един ангросист в Руан. Сече му пипето на Декамбре. И ми даде безплатна консултация.
— Ходил си при него?
— Че защо не? „Съветник по нещата от живота“ — нали така пише на табелата му? Не е срамно да си поговориш за едно друго, Жос.
— Там пише също: „40 франка за половин час. Започнат четвърт час се заплаща“. Скъпичка шмекерия, Дамас. Какво разбира старият от нещата от живота? Та той дори не е плавал.
— Не е шмекерия, Жос. Да ти го докажа ли? „Ти не показваш тялото си заради магазина, а заради себе си, Дамас“. Така ми рече. „Обуй един панталон и се опитай да придобиеш самочувствие, съветвам те като приятел. Ще изглеждат все така красив, но не толкова глупав.“ Какво ще кажеш на това, Жос?
— Звучи разумно — призна Жос. — Защо тогава не се облечеш?
— Защото правя, каквото искам. Само дето Лизбет се бои да не пукна и Мари-Бел също. След пет дни ще се облека.
— Хубаво — каза Жос. — Защото на запад времето се разваля.
— А Декамбре?
— Какво Декамбре?
— Май не можеш да го понасяш.
— Грешка, Дамас. Той не може да ме търпи.
— Жалко — каза Дамас, като раздигаше чашите. — Щото една от стаите му май се е освободила. Щеше да ти дойде добре. На две крачки от работата ти, топло, чисто и ще те хранят всяка вечер.
— Мамка му — рече Жос.
— Именно. Само че не можеш да го вземеш стайчето. След като не можеш да го понасяш.
— Не — каза Жос. — Не мога да го взема.
— Глупаво е.
— Много.
— А и Лизбет е там. Това е страхотно предимство.
— Огромно предимство.
— Именно. Но не можеш да го наемеш. След като не можеш да го понасяш.
— Грешка, Дамас. Той не може да ме търпи.
— За стаята е все едно. Не можеш я взе.
— Не мога я взе.
— Като не върви, не върви. Сигурен ли си, че не можеш?
— Сигурен съм, Дамас. Няма смисъл да говорим.
Жос излезе от магазина и отиде в отсрещното кафене. „Викингът“. Не че нормандците и бретонците някога са се разбирали, докато са плавали из моретата, но Жос знаеше, че като нищо е могъл да се роди малко по̀ на север. Съдържателят Бертен, висок риж мъж с изпъкнали скули и светли очи, сервираше единствен по рода си калвадос, за който се предполагаше, че ви дарява с вечна младост, като поносимо ви загрява вътрешностите, вместо да ви усмърти. Щото ябълките идвали от собствената му градина, а по ония места биковете умирали на сто години, при това още съвсем свежари. Та представете си значи ябълките.