Манек завъртя глава, все едно тези думи не значат нищо за него и буквално ги изтръсква от ушите си. После вдигна с лекота Рамон и го изправи на крака. И за негов срам и унижение внимателно постави ножа в дланта му.
— Продължи функцията. Белеше кората на трупа на малкото животно.
Рамон бавно завъртя ножа в ръката си и поклати глава. Беше все едно с голи ръце. Можеше да надвие това нещо толкова, колкото някое бебе да надвие баща си. Представляваше за него толкова нищожна заплаха, че то бе готово да му връчи оръжие с пълно безгрижие. Изпита мигновено желание да забие ножа в собствените си гърди и да сложи край на унижението, но изтласка мисълта, преди сахаел да е нанесъл наказанието си.
Подостри още една пръчка с „ножа“ наниза и скакалците и нагласи суровото месо над огъня, отначало достатъчно високо, за да се пекат бавно, но щом миризмата на мас и месо разбуди корема му, ги пусна направо върху жаравата.
Жилавото месо се оказа по-вкусно, отколкото помнеше да е било — солено, с щедър землист вкус. След като оглозга трупчетата до тънките жълти кокалчета, избърса дланите си в дрехата си и се изправи.
— Да вървим. Трябва да намеря прясна вода.
— Разкъсаната плът не е ли достатъчна?
Рамон се изплю.
— Мога да преживея седмици без храна. Без вода ще умра за дни.
Съществото също стана и се остави Рамон да го поведе през гъстия лес към един студен буен поток, кипнал в бяло над каменистото дъно. Толкова далече на север ледниците захранваха потоците, а по-натам те се сливаха в голямата Рио Ембудо, която минаваше през Фидлърсджъмп. Докато клечеше и пиеше от шепи ледената вода, Рамон за миг си представи, че изпраща писмо в бутилка и как тя подскача надолу и бързеят я отнася към цивилизацията. „Пленен от чудовища! Пратете помощ!“ Все едно да накара ято плескуни да го отнесат до Диеготаун. Напразни мечти.
Избърса си устата с ръка и седна.
— И това ли е всичко? — попита Манек. — Поглъщане на мъртва плът и вода. Изпускане на урина. Това ли са каналите, които ограничават човека?
— Ами, трябва и сране от време на време. Като пикаенето е — в смисъл почти. И трябва и да спя.
— Ти ще направиш тези неща — заяви Манек.
Рамон стана и закрачи обратно към бивака и летящата кутия. Странникът го последва.
— Не можеш просто да заповядаш тези неща. Не съм някаква pinche10 машина, да й натиснеш бутона и да заспя. Нещата си идват с времето.
— А „срането“?
Обзе го гняв. Това същество беше идиот. Беше го пленила раса от идиоти.
— И то си идва с времето — изсумтя Рамон.
— Тогава ще наблюдаваме времето — заяви Манек.
— Добре.
— Докато наблюдаваме, ще ми обясниш „свободен“.
Рамон се спря, погледна през рамо. Светлината играеше по пъстрата кожа на съществото и то се сливаше с околния свят като в камуфлажна униформа.
— Готов си да убиеш, за да си свободен — каза Манек. — Какво е „свободен“?
— Свободен е да не съм с нещо шибано, лепнато за врата ми — изръмжа Рамон. — Свободен е да мога да правя каквото искам, когато искам, без да съм длъжен да играя по нечия шибана свирка.
— Тази игра обичайна ли е?
— Боже! — изрева Рамон и се обърна рязко срещу пазача си. — Свободен е да си шибано сам за себе си! Свободен е да не отговаряш пред никого за нищо! Нито пред шефа си, нито пред жена си, нито пред pinche губернатора и малката му pinche армия! Човек, който е свободен, проправя своята си пътека там, където иска да я проправи, и никой не може да му застава на пътя. Никой! Толкова шибано тъп ли си, че не разбираш?
Задъха се, все едно беше тичал, лицето му почервеня от нахлулата кръв. Горящите оранжеви очи го гледаха. Сахаел запулсира и го обзе внезапен страх — предчувствието за болка, която така и не последва.
— Свободен е да си без задръжки ли?
— Да — отвърна Рамон, отсяваше думите, все едно говори на дете, което не харесва. — Свободен е да си без задръжки.
— А това възможно ли е?
Мисли и спомени пробягаха в ума му. Елена. Времето, когато трябваше да я кара без алкохол, за да изплати фургона си. Полицията. Мъжът от Европа.
— Не — отвърна Рамон. — Не е. Но не си истински човек, ако не опитваш. Хайде. Бавиш ме. Щом ще ме държиш с това шибано нещо, поне не изоставай, докато вървя.
В бивака Рамон потъна в мълчание, а чуждото същество му го позволи. Самото то изглеждаше замислено и вглъбено, доколкото можеше да прецени човек за същество с външност като неговата. Щом денят започна да помръква, Рамон наистина изпита нужда да се облекчи, съпроводена с унижението от това, че чуждото същество го гледа.