След няколко минути най-сетне улови една тлъста бяла риба с ярки пурпурни хриле. Докато я вадеше от водата, хвърли поглед към наблюдаващия с любопитство Манек и поклати глава.
— Нямате музика, не ядете истинска храна. Мисля, че ти си едно много тъжно същество. Ами сексът? Имате ли си поне това? Чукаш ли, а? Момче ли си, или момиче?
— Момче — отвърна съществото, — момиче. Тези понятия не се прилагат за нас. Сексуалното възпроизвеждане е примитивно и неефикасно. Ние сме се издигнали над това.
— Колко лошо — каза Рамон. — Това издигане вече е прекалено! Все пак, предполагам, че поне не се налага да се притеснявам, че може да се промъкнеш в навеса ми през нощта, а? — Ухили се, като видя объркването на лицето на съществото, и тръгна обратно към бивака. Манек закрачи мълчаливо до него. Там Рамон хвърли още дърва в огъня и изпече рибата, като за миг съжали, че няма чесън или прах хабанеро, да я натрие с тях. Все пак рибата беше топла и сочна и след като се наяде до насита, той опуши няколко парчета, уви ги в листа за другия ден, отпусна се на земята и се прозя. Чувстваше се сит и странно доволен, въпреки бедственото си положение и нечовешкия си спътник.
Нямаше повече въпроси, нито нелепи заповеди. Когато най-сетне тялото му започна да натежава, Рамон се прибра в грубия навес, направен от ченгето, пъхна ръце под главата си и се остави на дрямката, почти забравил, че съществото стои до него и го гледа.
Да гледа. Всеки час, прекаран тук с него, беше още един шанс за непознатия, който го беше преследвал, а сега беше плячката му. Онзи, когото чуждите не бяха превърнали в кукла. Който не беше убил европеанеца.
Който все още беше свободен.
8.
Утрото бе студено и ясно. Рамон се събуди бавно, върна се в съзнание толкова постепенно, че така и не беше съвсем сигурен кога е преминал разделителната линия между сън и будност. Дори след като се събуди напълно остана съвсем неподвижен, загърнат в наметалото си и вкусващ звуците и мириса на утрото. В гънките на чуждото облекло му беше уютно и топло, но въздухът щипеше мразовит на лицето му, наситен с острата канелена миризма на гората от куркума. Чуваше ромона и клокоченето на потока, подсвиркванията на малките „птици“, събудили се със слънцето, и, някъде отдалече, странния отекващ зов на дескамисадо, връщащи се в леговището си след дългата ловна нощ.
Макар тялото му да се беше схванало от спането върху коравата камениста земя и мехурът му да бе толкова пълен, че болеше, Рамон се размърда с неохота. Беше толкова мирно да си лежи тук; мирно и познато. Болките бяха стари приятели. Колко пъти се беше будил сам в гора като тази след дълъг ден в търсене на рудна жила? Много, помисли си. Твърде много, за да може да се преброят, твърде много, за да ги помни.
Почти можеше да си въобрази, че това е просто поредната утрин, като всички онези други, че нищо не се е променило, че всичко е било един лош сън. Вкопчи се в тази мисъл и не искаше да я пусне. Отвори полека очи. Високите дървета бяха добили сякаш лазурен блясък, който играеше по пронизаните им от зората корони. Отвъд тях, далече на югозапад, шепа ярки звезди вече гаснеха срещу издигащото се слънце: Лъкът на цигуларя, ярко различимото северно съзвездие, от което беше взел името си Фидлърсджъмп11, тъй като беше най-южната точка, от която можеше да се види Лъкът. Той гледа, докато небето не погълна и последната ярка звезда, след което се размърда и илюзията за безопасност и нормалност умря, щом усети дръпването на сахаел в меката плът на гърлото си. Надигна се с неохота и седна. Манек стоеше край навеса, капки роса бяха обсипали главозамайващо нашарената му мазна кожа. Перата му се развяваха на утринния вятър. Като че ли не беше мръднал от мястото си, откакто Рамон си беше легнал, наблюдавал го беше през цялата нощ. Рамон потръпна от тази мисъл.
Докато се изправяше със стон, видя, че очите на съществото са отворени, и попита:
— Какво, чудовище? Чакаш ли нещо?
— Да — отвърна то. — Ти се върна към функционално състояние. Сънят завършен ли е вече?
Рамон се почеса по корема под дрехата и се прозя така, че насмалко да си изкълчи челюстта. Клонки и листа се бяха оплели в косата му и той я разчеса с пръсти, за да ги махне. Иначе подслонът се оказа здрав — добре стъкмен, сух и с точните размери. Ченгето дори беше застлало пласт клонки от куркума за изолация. Личеше си, че е прекарал много време сред дивото.