С едва чут глас отдолу се съгласяваха вълните.
Но Стван тръгна едва на третия ден. Приготвяше се. Оплете с водорасли една празна раковина-рог, напълни я с вода, замаза я отгоре с изсъхнал планктон, направи ремъци. Реши още преди жегата да разгледа близкия кратер и да стигне до четирите хълма — може би там имаше река. Ако е така, тогава ще може да навлезе дълбоко навътре в континента.
През нощта той пое по платото и с първия лъч на изгрева стигна до кратера.
Гигантската чаша от лава още тънеше в сенки. Стените полегато се спускаха надолу, а там в средата зееше черното петно на кладенеца.
— Може би има подземни зали, лабиринти? Вход в тайното на тайните, в самата утроба на планетата.
Стван прескочи невисокия ръб, седна на склона и внезапно се плъзна малко надолу.
По дяволите! Камъкът тук беше като шлифован, залян с лак. Тъмнокафява, леко набръчкана повърхност, която именно бръчките правеха тъй неудържимо плъзгава.
Беше се плъзнал едва трийсетина сантиметра; още не разбрал какво става, той се обърна, за да се хване за ръба. Но това движение го смъкна още по-надолу.
Това ще е то. Простичко и без трагедии. А му се беше сторило, че бъдещето му обещава дълъг живот.
Долу чакаше черната яма на кладенеца. Колко ли беше дълбок? Метър, пет метра, петдесет — за мигновена смърт или за мъки?
Помисли си, че сега бързо трябва да се озлоби от нещо. Да измести ужаса със злоба.
— Хитро ме довършихте вие — каза той, гледайки към небето. — Никакво правосъдие не е това, ами взехте, че най-бандитски ме убихте. Но нищо, не съжалявам. Тук поне станах силен, смел.
Стван отново се изпоти, плъзна се и спря. Мъгла забули очите му, в ушите нахлу и се разнесе камбанният звън.
— Цивилизацията даде на хората охолство и сигурност. Но защо те завиждат на отчаянието на Ван Гог, на нищетата на Балзак, защо сънуват трудности и лишения?
Устата му пресъхна. Камбаната в мозъка сякаш забиваше нещо.
Стван се забърза.
— Ей вие, съдии, слушайте! И аз също мечтаех за борба. При това лично — аз и врагът, пък да видим кой кого. Слушайте, вие ме излъгахте. Няма никакво „отговаряйки на желанието“. И тук, в камбрийския период, както и в търгашеското общество, от което ме изхвърлихте, ми липсва противник.
Трапът на кладенеца приближаваше. Бялото утринно небе над главата му рязко контрастираше с тъмната стена на чашата. На Стван му се стори жестоко неправдоподобно, че той съвсем сам на пустата планета, бе попаднал тъкмо на такъв склон, откъдето нямаше измъкване.
Затвори очи и полежа по гръб неизвестно колко. После челото и страните му пламнаха, клепачите станаха яркочервени.
Отвори очи и видя спрялото над самия отвор на кратера заслепяващо око на слънцето. Изпитателно, строго гледаше то.
— Кажи, за какво живеят хората?
II
— Охо-о! Виж ти!
Над повърхността показа муцуна едно чудовище, шумно издиша — около пастта му се появи малък овал сребърен прах. Звярът се надигаше и изглеждаше сякаш самото дъно набъбва. Водата се спускаше на водопади по раменете му, оголвайки кафявозеленикаво тяло. Главата се беше издигнала на височина пет-шест етажа и едва тогава над покривката на реката се показа долният край на търбуха. Пораждайки водовъртежи, пристъпи едното крачище, после другото. Звярът се хранеше. Хващаше цели снопове трева и скубеше. Муцуната му приличаше на конска, но с неизразителни малки очи.
Наближаваше буря. Пробяга внезапен порив на вятъра, огъвайки храсталаците. Нещо се пръсна в небето, разнесе се мощен гръм. Едно блясване, второ… Ослепителни зигзаги се забиваха право в земята.
Удари толкова близо, че Стван отскочи и падна.
А звярът продължаваше да дъвче. Като издигане на подемен кран се изправяше и навеждаше шията, протягаха се черните, сякаш гумени устни.
— Що за дяволщина?
Мълнията чукна чудовището в самия гръбнак, но то не обърна внимание. Все така шареше шията, издигаха се отскубнатите снопове. И едва след пет минути, когато на гърба на звяра се изду полуметрова буца, главата спря във високото, окото равнодушно се огледа. После продължи по прежнему.
— Абсурдно! Съвсем нечовешки мащаби.
Бурята стремително се отдалечаваше. Тъмносивите облаци вече не бяха буреносни и се разкъсваха на бели облачета. Откри се късче синева, надникна слънцето.
Стван облекчено въздъхна, преставайки да трепери.
Намираше се тук повече от седмица и през цялото време умираше от студ. По-точно в онзи първи миг, когато, събудил се и видял храсти и палми, той се хвърли да прегръща грапавите стволове. Чак се изплаши от силата на това чувство, помисли, че полудява. Застави се да се овладее и тогава усети студ. Изрина се и посиня. Съзнаваше, че е не по-малко от двайсет градуса, но това разбиране не го топлеше, свикнал преди на тридесет градуса в горещото море на палеозоя. В гъстата, висока до гърдите трева беше невъзможно да се тича, а храната — той ядеше охлюви — не го сгряваше. Утешаваше го само това, че всичко живо наоколо също бе застинало вцепенено. Ден след ден над върховете на дърветата се стелеше облачна пелена, лист не потрепваше, огромната костенурка дремеше; вкопчан неподвижно в палмата, висеше тъмен чувал — Стван подозираше, че това е летящ гущер. Царуваше почти камбрийска тишина, но две нощи Стван се бе събуждал от далечен мощен тътен, сякаш целият материк се канеше да се изправи на задните си крака. От мъглата не можеше да огледа наоколо и Стван така и не се отдалечи от това кътче на брега, където сред гниещите треви и скалите се бе озовал.