Мери Хигинс Кларк
Бягство
Посвещавам на съпруга ми, Джон Конхийни и на децата ни: Мерилин Кларк, Уорън и Шарън Майер Кларк, Дейвид Кларк, Карол Хигинс Кларк, Патриша Кларк Дерензо и Джери Дерензо, Джон и Деби Армбръстър Конхийни, Барбара Конхийни, Патриша Конхийни, Нанси Конхийни Тарлтън и Дейвид Тарлтън.
Пролог
По-късно Лейси потърси утеха в мисълта, че дори да беше пристигнала няколко секунди по-рано, нямаше да помогне на Изабел, а само щеше да загине заедно нея.
Ето как бе станало всичко. Отключвайки си с ключа, с който разполагаше като агент по недвижими имоти, тя влезе в мезонета на 70-та Източна улица и извика Изабел по име точно в мига, в който Изабел изкрещя „Не!“ и прозвуча изстрел.
Изправена пред необходимостта да решава на секундата дали да бяга или да се скрие, Лейси тръшна външната врата и се мушна бързо в дрешника в антрето. Още не беше успяла напълно да затвори вратата, когато елегантно облечен светлокос мъж слезе тичешком по стълбите от горния етаж. През тесния процеп успя добре да види лицето му, което се запечата в съзнанието й. Всъщност беше го виждала и преди, само няколко часа по-рано. Сега лицето му имаше зло и студено изражение, но явно беше същият мъж, на когото показа апартамента по-рано през деня: любезният Къртис Колдуел от Тексас.
От наблюдателния си пункт го видя как изтича покрай нея с пистолет в дясната ръка, стиснал кожена папка под лявата мишница. Той отвори със замах входната врата и изтича навън.
Асансьорът и аварийното стълбище бяха в другия край на коридора. Лейси знаеше, че Колдуел моментално ще разбере — ако някой е влязъл в апартамента, то той е още вътре. Инстинктът за самосъхранение я накара да излезе от дрешника и да бутне вратата зад гърба му. Той се завъртя рязко и в един ужасяващ миг погледите им се срещнаха — бледосините ириси с леденостоманен оттенък се впиха в нея. Той се метна към вратата, но не беше достатъчно бърз. Вратата се затръшна и Лейси щракна резето в момента, когато ключът изщрака в ключалката.
Цялата разтреперана, с бясно ускорен пулс, Лейси се облегна на вратата и усети как топката се завърта. Можеше само да се надява, че Колдуел няма да успее да влезе.
Трябва да се обади на 911.
Трябва да повика помощ.
Изабел! Мина й през ума. Писъкът, който чу, трябва да беше неин. Дали е още жива?
С ръка на перилата, Лейси се втурна нагоре по застланите с дебел килим стъпала през обзаведения в нюанси на праскова и слонова кост хол, където през последните няколко седмици беше седяла толкова често с Изабел, слушайки скърбящата майка да разказва отново и отново как не може да повярва, че смъртта на дъщеря й Хедър е била нещастен случай.
Ужасена от мисълта за картината, която щеше да завари, Лейси влетя в спалнята. Изабел лежеше скупчена на леглото с отворени очи и с всички сили се мъчеше да достигне с окървавената си ръка купчината книжа под възглавницата до нея. Прозорецът беше отворен. Из стаята се носеше самотен лист хартия.
Лейси падна на колене.
— Изабел — промълви тя.
Искаше да й каже толкова много неща — че ще повика линейка, че всичко ще бъде наред — но думите отказваха да се отделят от устните й. Беше твърде късно. Лейси ясно виждаше, че Изабел умира.
Същата сцена се разиграваше по-късно в кошмара, който я спохождаше все по-често. Сънят беше винаги един и същ: Тя стоеше коленичила до тялото на Изабел и слушаше последните думи на умиращата, която й разказваше за дневника, умолявайки я да вземе листовете. Тогава някаква ръка докосваше рамото й и когато вдигнеше поглед нагоре, там стоеше убиецът — със студени, неусмихващи се очи, насочил към челото й пистолет. И дърпаше спусъка.
1
Беше първата седмица на септември, точно след Празника на труда1, и по непрестанното звънене на телефоните в офисите на „Паркър & Паркър“ Лейси разбра, че е настъпил краят на лятното затишие. Миналия месец жилищният пазар в Манхатън беше необичайно слаб, но ето че сега нещата отново потръгваха.
— Крайно време беше — обърна се тя към Рик Паркър, който тъкмо оставяше чаша с кафе на бюрото й. — От юни не съм сключила свястна сделка. Всичките ми клиенти заминаха я за Хамтънс, я за Кейп Код. Слава Богу, вече започват да се завръщат. Миналия месец изкарах добра отпуска, но сега е време да се захващаме на работа.
Тя взе кафето.
— Благодаря ти. Приятно е да ти сервира самият престолонаследник.
— Няма нищо. Изглеждаш страхотно, Лейси.
Лейси се стараеше да не забелязва изражението на Рик. Винаги се чувстваше така, сякаш я разсъблича с поглед. Той беше разглезен хубавец с фалшив чар, но смяташе, че е неотразим и това я караше да се чувства определено неудобно. На Лейси не й беше никак приятно, че баща му го прехвърли от офиса им в Уест Сайд. Не й се щеше да рискува работата си, но напоследък ставаше все по-трудно да го държи на разстояние.