Знаеше много добре, че тревогите му по този въпрос бяха предмет на постоянни шеги сред приятелите му. Както наскоро един от тях каза: „Том, ти си добро момче, но ако решиш да не се обадиш на някое момиче, повярвай ми, тя все някак ще го преживее.“
Спомняйки си този разговор, Том мислено си каза, че ако се срещне няколко пъти с Алис Карол и после не й се обади повече, тя сигурно ще преживее някак и без него.
У нея има нещо толкова тихо и сдържано, отбеляза той мислено, като погледна часовника и установи, че му остава един час до началото на предаването. Тя не говореше много за себе си и у нея имаше нещо, което му подсказваше, че не желае да я разпитват. Онзи следобед, когато двамата пиха заедно кафе в залата, тя никак не се зарадва, докато я разпитваше за преместването й в Минеаполис. После, в петък вечерта по време на увертюрата към „Кралят и аз“, му се стори, че всеки момент ще се разплаче.
Някои момичета са готови да припаднат, ако кавалерът не им обръща внимание през цялото време, докато са на гости. А Алис не се беше разтревожила ни най-малко, когато я остави сама, за да поговори с други хора.
Дрехите, с които беше облечена на премиерата, бяха скъпи — и слепец можеше да го забележи. Случайно чу, когато сподели с Кейт, че е гледала „Кралят и аз“ три пъти. После се беше показала добре осведомена за възстановката на „Годеникът“.
Скъпи дрехи. Редовни пътешествия от Хартфорд до Ню Йорк за посещение на театър. Секретарките в лекарски кабинет рядко изкарват достатъчно пари, за да живеят по такъв начин.
Том сви рамене и посегна към телефона. Няма смисъл. Всичките тези въпроси бяха явен признак за интереса му, пък и няма защо да крие — мислите му постоянно го връщаха към нея. Ще й се обади и ще я пита дали иска да вечерят заедно. Искаше да я види. Посегна към телефона, набра номера и зачака. След четири иззвънявания се включи телефонният секретар. Ниският й, приятен глас каза:
— Това е номер 555–1247. Моля, оставете съобщение и аз ще ви потърся.
Том се поколеба малко и затвори. Щеше да й се обади по-късно. Разочарованието от проваления опит да я чуе беше толкова голямо, че се почувства още по-зле.
26
В понеделник сутрин Сенди Саварано летеше с полет 1703 от летището Ла Гуардия в Ню Йорк към международното летище Сейнт Пол в Минеаполис. Пътуваше първа класа, както и при полета от Коста Рика, където живееше сега. Съседите му там го познаваха под името Чарлс Остин, заможен американски бизнесмен, който преди две години беше продал компанията си и се беше оттеглил в тропиците на спокойствие.
Съпругата му беше на двайсет и четири години. Тя го закара до летището в Коста Рика и го накара да обещае, че ще се върне скоро.
— Нали каза, че няма да работиш вече — нацупено рече тя и го целуна за довиждане.
— Това не означава, че ще върна пари, намерени на улицата — отвърна той.
Същият отговор й бе дал и за още няколко поръчки, които беше приел след инсценираната си смърт преди две години.
— Прекрасен ден за полет.
Думите бяха на младата жена, която седеше до него. Беше към трийсетгодишна и с нещо му напомняше за Лейси Фаръл. Но това може би се дължеше на факта, че Фаръл и без това занимаваше мислите му в момента. Нали заради нея отиваше в Минеаполис.
Единственият човек на света, който може да ме идентифицира като убиец, каза си той. В никакъв случай не бива да живее повече. Не й остава още дълго.
— Така е — отвърна той.
Забеляза интереса в погледа на жената и му стана забавно. Жените наистина го харесваха. Доктор Иван Енкел, руският емигрант, създал преди две години новото му лице, беше истински гений. В това нямаше никакво съмнение. Новият му нос беше по-тънък, нямаше я и гърбицата от счупването в изправителното училище. Масивната брадичка беше идеално оформена, ушите му бяха по-малки и прилепнали към главата. Дебелите вежди бяха изтънени и раздалечени. Енкел беше махнал също торбичките под очите и увисналите клепачи.
Тъмнокафявата му преди коса сега беше с пясъчнозлатист оттенък — прищявка, която реши да осъществи в чест на името си, Сенди2. Бледосините контактни лещи допълваха цялостната му трансформация.
— Изглеждаш великолепно, Сенди — гордо съобщи Енкел, когато свали последната превръзка. — Никой вече не може да те познае.
— Точно така.
Сенди винаги изпитваше особена тръпка при спомена за смаяния поглед в очите на Енкел в предсмъртния му миг.
Не бих искал да преживея всичко това отново, помисли си Сенди, усмихна се снизходително на жената до него и демонстративно се зачете в някакво списание.