— Какво е станало? — загрижено попита той. — Пребледняла си.
— Малко грим и ще се оправя. — Тя мина покрай него и се отпусна на дивана. — Направи ми чаша силен чай и ще ти разкажа какво стана.
Седнаха и Тери разказа за инцидента в уличката и внезапното спасение.
След като свърши, Райън сплете пръсти и се загледа в нищото.
— Остин е прав. Това е работа на „Океанус“. Сигурен съм.
— И аз. Не зная обаче кои бяха спасителите ни.
— Остин не знаеше ли?
Тя поклати глава.
— Каза, че не знае.
— Истината ли казваше?
— Може би подозира кои са, но реших да не го притискам. Не ми прилича на човек, който си пада по лъжите.
— Виж ти, в края на краищата се оказва, че коравият ми юридически съветник си имал и мека страна. Харесваш го, нали? — попита Райън с лисича усмивка.
— Не бих го отрекла. Той е… различен.
— И аз съм различен, трябва да го признаеш.
— Определено — усмихна се тя. — Точно затова сме колеги, а не любовници.
Райън въздъхна театрално.
— Май ми е писано да бъда все шафер и никога младоженец.
— От теб ще излезе ужасен младоженец. Освен това вече имаше шанс да станеш. Както си спомняш, не ми харесваше да свиря втора цигулка в SOS.
— Не те виня. Стане ли въпрос за Пазителите, се превръщам в нещо като монах воин.
— Дрън-дрън! Не ми ги пробутвай тия монашески истории. По една случайност знам, че имаш момиче във всяко пристанище.
— Тери, дори монахът трябва от време на време да излиза от манастира да се поразтъпче. Но да поговорим за твоята интригуваща връзка с Остин. Мислиш ли, че е достатъчно зашеметен от твоя чар, за да го въртиш на пръста си?
— Доколкото видях, никой не е в състояние да върти Кърт на пръста си. — Очите й се присвиха. — Какво се върти в главата ти покрай всички тези заговори и кроежи?
— Просто една идея. Не бих имал нищо против НАМПД да е на наша страна. Ще ни трябват мускули, ако искаме да се борим с „Океанус“.
— А ако не успеем да убедим НАМПД да ни помогне?
— Тогава ще трябва да се справяме сами. — Той сви рамене.
Тери поклати глава.
— Не сме дорасли за това. Не става въпрос за някаква улична банда. Прекалено са големи и мощни. Видя колко лесно саботираха кораба ни. А и след като човек като Кърт Остин също е изнервен, трябва да си отваряме очите на четири. Не можем да рискуваме да загинат още хора.
— Не подценявай SOS, Тери. Мускулите не са всичко. Силата може да дойде и от знанието.
— Не говори със загадки, Маркъс.
Той се усмихна.
— Може козът да е у нас. Вчера се обади Джош Грийн. Попаднал е на нещо важно, което засяга дейността на „Океанус“ в Канада.
— Каква дейност по-точно?
— Не беше сигурен. Новината е от Бен Найтхоук.
— Стажантът в офиса ли?
Райън кимна.
— Както знаеш, Найтхоук е канадски индианец. Дължи шантавото си име3 на семейството си от Норт Удс. Някаква компания се сдобила с голям участък земя до тяхното село. Джош решил да направи услуга на Бен и проверил кой е собственикът. Оказва се, че земята била купена от дъщерна фирма на „Океанус“.
Тери така се развълнува, че забрави за страховете си.
— Може би точно това е следата, която търсим.
— Именно. И аз си помислих същото. Затова казах на Джош да иде да провери.
— Пратил си го самичък?
— Пътуваше за Канада на среща с Бен, когато се обади. Найтхоук познава района. Не се безпокой. Ще внимават.
Тери прехапа устни — мислите й се върнаха към свирепата атака на тихата копенхагенска уличка. Имаше хиляди причини да уважава Райън, но понякога страстта, с която се мъчеше да постигне целта си, му пречеше на разумната преценка.
Очите й се изпълниха със страх.
— Дано си прав — промърмори тя.
19
Огромните стволове на дърветата се извисяваха като колони на античен храм. Преплетените клони спираха слънчевите лъчи и в гората цареше здрач. Старият очукан пикап се подмяташе и подскачаше като лодка в буря, докато се катереше по корените и камънаците.
Джошуа Грийн седеше до шофьора и се друсаше на твърдата седалка. Държеше едната си ръка на главата си, за да я предпазва от ударите в тавана на купето. Грийн бе юридическият експерт по опазването на околната среда на Пазителите на морето. Беше русокос, с тясно лице, големи кръгли очила и подобен на клюн нос, което му придаваше вид на мършава кукумявка. Понасяше стоически пътуването, без да се оплаче нито веднъж, докато в един момент пикапът не подскочи толкова силно, че този път наистина се удари в тавана.