— Новата власт обяви, че всички дами с аристократичен произход трябва да бъдат смятани за обществена собственост — брутално й заяви той. — Напълно разбирам подбудите на болшевиките — продължи генералът с оживлението, което го спохождаше винаги, когато започнеше да излага любимите си политически теории. — Така се осъществява една от вековните мечти на народа. — Именно в един такъв пристъп на революционна справедливост Кити усети на гърба си, в най-буквалния смисъл, правдивостта на думите му — копринените камшици наистина се впиваха като змии в оголената й кожа, но без да оставят кървави следи.
Както останалата плячка, обявена за личен трофей и за законна собственост на всесилния болшевишки генерал, Кити бе охранявана особено зорко.
Въпреки че влачеше жалко съществуване, по-достойно за оплакване от това на робите в древността, всяка възможност за бягство беше изключена. Берьозов великодушно й разреши да излиза на разходка с неговата карета, експроприирана от един местен фабрикант, но само в компанията на двама от неговите въоръжени до зъби ординарци. Графинята, привикнала да има десетки слуги още от детството си, остана изумена от безбройните телохранители, ординарци и всевъзможни помощници и слуги, които се въртяха около генерала, преливащи от нетърпение да се представят в най-благоприятна светлина пред вечно навъсения му поглед. Цялата тази пасмина изчезваше нейде само късно през нощта — генералът нито за миг не се усъмни, че може сам спокойно да се справя със своята пленница. Пък и никому не му се искаше да слуша писъците, долитащи от генералската спалня. Най-малко на самия него — той още не бе усвоил чисто аристократичната способност въобще да не се трогва от хорското мнение.
През тези кошмарни седмици в тъмни доби в целия хотел единствено злочестата графиня будуваше и често се двоумеше дали да не посегне към спасителната ампула, предано пазеща за нея смъртоносната доза морфин. Сигурно щеше да й стигне. Напоследък тя почти не слагаше залък в устата си, защото й засядаше още на гърлото. Преливаща от желание да свърши със себе си, безутешно търсеща отговори на съдбовните въпроси в потискащата тишина — нарушавана само сегиз-тогиз от досадното хъркане на генерала, — Кити събираше кураж да сложи най-сетне край на живота си…
Крепеше я единствено мисълта за детето на Аполон, което носеше, но понякога стигаше до дъното на отчаянието, задавайки си въпроса имаше ли въобще смисъл да ражда това дете. Та нали то ще бъде по рождение обречено на унижения и мъки? Какво можеше да очаква невинното създание в този жесток свят, обагрен в червено от кръвта на невинни мъже, жени и деца — свят на насилие и абсолютно безправие7.
Но после незнайно откъде в паметта й изплуваха онези три вълшебни дни и нощи, когато тя бе само с Аполон и затрупаното от преспи имение, в топлото притихнало легло, в нейната спалня, където навсякъде се усещаше нейния изящен вкус. Спомняше си как очарователната му усмивка се скриваше от погледа й едва когато устните му потъваха в нейните. Как трескавите му ръце изгаряха кожата й. В спомените си Кити се връщаше по стотици пъти към този незабравим откъс от живота й, към най-омайните часове, които й бе съдено да преживее. Само тези възпоминания поддържаха в нея крехкия живец — последната преграда пред самоубийството. Дали още бе жив? Или отдавна бе изстинал в незнаен войнишки гроб? И ако е жив, ще го види ли някога отново? Кога, Господи, кога? Не, по-добре да не се срещат — никога повече. Не, за нищо на света не бива да я види в тази унизителна роля! В леглото на този отвратителен похотливец!
Но въпреки всичките си колебания и страхове Кити не можеше да престане да копнее за Аполон — сега той и само гой бе единственото й упование. Ако се съберат някога пак, поне ще й остане утехата, че никой и нищо в този омразен свят не ще може да й попречи да издъхне заедно с него, върху гърдите му, сред вихъра на тази безумна кървава вакханалия.
7
Писателката не преувеличава, дори напротив. Комендантът на „червения“ Петроград, болшевикът Глеб Бокий, през 1918 г. наредил да се хранят хищниците в градския зоопарк с месото на разстреляните контрареволюционери. Не за да засенчи император Нерон, а защото изхранването на лъвовете и пантерите било доста скъпо, а жалко било да ги застрелят надявали се да ги продадат на чужденците за валута. Или друг факт: само за един ден в Киев болшевиките повикват 2000 бивши офицери от царската армия, уж за регистрация. Всичките са разстреляни още същата нощ. Но това е далече по-скромно постижение от „рекордите“ през 1938 г., когато само в Москва се ликвидират по 400 души на денонощие, т.е. по една жертва на всеки шест минути. — Б.пр.