В града пламнала чума! В началото не повярвах, понеже го изрече тъй, сякаш ставаше дума за някой далечен град, а не за Истанбул; запитах го как е чул новината и поисках да узная подробности. Били забелязали, че броят на мъртвите нараства, та се досетили, че явно става дума за болест! Надявах се да не е чума, разпитах го за симптомите на болестта. Ходжа ми се усмихна — не би трябвало да се интересувам, разболея ли се, нямало как да не го разбера, щом прекарам три дни с температура. Под ушите, по подмишниците и по корема се образували отоци, жлезите се възпалявали, идвала високата температура; после раните се пукали, после от белите дробове изригвала кръв, а умиращите кашляли като туберкулозни. Добави, че умирали по двама-трима във всеки квартал. Притеснено попитах за нашия — о, че как тъй не съм чул, с висока температура, стенейки, бил починал майстор-зидарят, дето се беше изпокарал със съкварталците, понеже децата омитаха ябълките в градината му, а кокошките влизаха в нея през дуварите. Чак сега разбрали, че е починал от чума.
И пак не ми се искаше да повярвам; вън всичко бе толкова обичайно, минувачите под прозореца ми тъй спокойни, а аз като че ли се нуждаех, повярвам ли в реалността на чумата, някой да сподели моята паника. На следващата сутрин, веднага щом Ходжа тръгна за школото, изскочих на улицата. Потърсих местните помюсюлманчени италианци, с които се знаех от единайсет години. Единият, новото му име бе Мустафа рейс29, бе отскочил до корабостроителницата; другият, Осман ефенди, въпреки че тропах по вратата така, сякаш я блъсках с юмруци, отпърво не ме покани, казал на слугата да ми предаде, че не си е вкъщи, ама не издържа и когато вече си тръгвах, ме повика. Как съм можел да питам дали наистина има чума? Не съм ли забелязал носилките с мъртъвците по улиците? После каза, че съм уплашен — личало си по лицето ми, страхувал съм се, понеже все още съм се уповавал на християнството; човек, ако искал тук да бъде щастлив, трябвало да стане мюсюлманин, ала преди да се затвори във влажната тъмнина на къщата си, нито ми стисна ръката, нито ме докосна. Беше време за намаз и когато видях струпалите се в джамийските дворове хора, уплашено забързах към къщи. Бях обзет от оглупяването и от объркването, които завладяват човек в мигове на нещастие. Бях сякаш забравил миналото си, паметта ми бе избледняла, а аз бях като парализиран. Когато зърнах в квартала ни хора с носилка, нервите ми се опнаха до крайност.
Ходжа бе се прибрал от школото, забеляза състоянието ми и усетих, че това го израдва. Аз обаче се вбесих — видях как нараства самоувереността му, понеже ме смяташе за страхливец. Реших да го избавя от безсмислената надменност на неговото безстрашие опитах да овладея вълнението си и му разказах, каквото си спомнях от сцените с чумата у Хипократ, Тукидид и Бокачо, обясних му, че болестта се смята за заразна, но думите ми не постигнаха никакъв друг ефект, освен, че ме презря още повече. Той не се боял от чумата, понеже болестта е предопределена от Аллах, било ли му писано на човек да умре, щял да умре; поради тази причина било безсмислено да се опитваш да се затваряш вкъщи и да прекъсваш връзките си с външния свят или пък да бягаш от Истанбул, каквито бяха моите, изпълнени със страх, брътвежи. Ако ни е писано, смъртта щяла да ни открие и там. Защо съм се страхувал? Заради онези ли мои прегрешения, които с дни бях описвал? Попита и се усмихна; очите му блестяха обнадеждено.