Досущ като двама ергени, които, за да запълнят безкрайните зимни вечери си гледат я на кафе, я на боб, ние, настанили се един срещу друг на масата, взехме да нахвърляме туй-онуй върху празните листове пред нас. Намирах, че бяхме смешни! Заранта прочетох написаното от Ходжа и открих, че той е по-смешен от мене. Бе пресъздал сън, наподобяващ доста моите сънища, само че сънят беше измислен, не го беше сънувал: били сме братя! Той — в ролята на по-големия брат; аз — изслушващ покорно неговата реч за науката. На другата заран, докато закусвахме, Ходжа ме попита какво мисля за разпространяващите се из квартала слухове, че сме близнаци. Този въпрос ми се поправи, макар и да не поласка особено моето самолюбие; не му отговорих. След два дни той ме събуди посреднощ, за да ми каже, че действително е видял съня, който беше описал. Може и така да беше, само че аз не го удостоих с внимание. И следващата нощ ми призна, че се страхувал да не умре от чума.
Надвечер бях излязъл из улиците, понеже се притеснявах да стоя затворен у дома: в една градина хлапетата, разпръснали по земята пъстрите си обуща, се бяха накатерили по дърветата; бъбрещите жени от опашката пред чешмата не спираха да празнословят, докато се изнизвах край тях; чаршията бе изпълнена с купувачи; едни разтърваваха, други зяпаха с удоволствие неколцината биещи се. Опитвах се всячески да се убедя, че чумата бе позагубила от мощта си, ала нервите ми направо се опънаха, когато съзрях да изнасят една подир друга носилките с мъртъвци от двора на джамията „Беязът“ и забързах към къщи. С влизането ми в стаята, Ходжа се провикна:
— Ела да видиш това.
Беше разкопчал минтана си30 — показваше ми една подутинка под пъпа си, едно зачервяване.
— Наоколо гъмжи от насекоми.
Приближих се, огледах внимателно: малко, зачервено петно, лека подутина, като от ухапване на голямо насекомо, защо ли ми го показваше? Страхувах се да доближа още повече лицето си.
— Ухапване от насекомо. Не е ли така? — рече Ходжа и с върха на палеца си докосна подутината. Или пък е от бълха?
Премълчах, не му казах, че никога не съм виждал подобно ухапване от бълха.
Намерих си някакъв повод и до залез слънце прекарах в градината. Усещах, че повече не бива да оставам вкъщи, ала се чудех къде да ида. Пък и зачервяването действително напомняше ухапване от насекомо, по размер не приличаше на чумен бубон; после обаче ми хрумна друго — вероятно поради това, че се разхождах сред буйно раззеленилите се треви в градината, аз си помислих, че за два дни зачервяването ще понабъбне и ще се разпука като цвете, и Ходжа ще умре сред страдания; може да е било някое едро, обикалящо нощем тропическо насекомо, ама така и не ми дойде наум как се нарича моята илюзорна животинка. По време на вечерята Ходжа се стараеше да изглежда весел, шегуваше се, подтикваше ме и аз да се шегувам — това обаче не трая дълго. Много след като се нахранихме и след като се спусна безветреният, спокоен мрак, Ходжа каза:
— Притеснено ми е. Имам идея. Хайде да седнем на масата и да напишем по нещо.
Вече само така можел да се разсейва. Ала писането не му потръгна. Докато аз спокойно си пишех, той си седеше и ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.
— Какво пишеш?
Зачетох му — бях описал как с огромно нетърпение след края на първата ми година в инженерното училище се върнах за лятната ваканция у дома с кабриолет; колко много обичах училището и приятелите си; колко много мислех, колко тъгувах за тях, докато четях край извора книгите, които си бях донесъл за през ваканцията. След кратко мълчание, сякаш решил внезапно да сподели някаква тайна, Ходжа шепнешком попита:
— Все тъй щастливо ли живеят хората там?
Стори ми се, че съжали още в мига, в който ме попита, ала продължаваше да ме гледа с някакво детско любопитство. Шепнешком му отвърнах и аз:
— Аз бях щастлив!
По лицето му се изписа лека, но не плашеща завист. Притеснено заразказва:
В Одрин, когато бил на дванайсет, известно време ходели с майка си и сестра си в лечебницата към джамията „Беязът“; дядо му по майчина линия имал болен стомах. Сутрин майка му оставяла при съседите още непроходилите му братя, взимала Ходжа, сестра му, както и предварително приготвената съдинка с малеби и тръгвали; минавали по засенчен от върби пряк, но вълнуващ път. Дядо му им разправял разни истории. Ходжа харесвал тези истории, но понеже много повече харесвал лечебницата, току се отскубвал от тях и хуквал да я обикаля. Веднъж, под огромен купол, пропускащ светлината през остъкления си отвор, чул как звучи музиката за душевноболните; и това бил ромонът на водата, на течащата вода; сетне забродил из другите помещения, дето блестели странни и пъстроцветни шишенца и съдинки; веднъж пък се изгубил, разревал се, заради него обходили стая по стая лечебницата, докато открият стаята на Абдуллах ефенди; понякога майка му плачела, понякога, заедно с дъщеря си, слушала историите на своя баща. После взимали празната съдинка, която били донесли на дядото и преди да се приберат у дома, майка им купувала халва и казвала: „Да я изядем, без да ни види никой.“ На брега на реката, сред върбалаците, те си имали едно място, сядали там, провесвали и тримата краката си към водата; хапвали си, без никой да ги види.