И накрая на свечеряване на третия ден, откакто скорпионът я беше ужилил, както лежеше увита в одеялото си, усещайки хлад, причинен от дългите сенки, които падаха върху лицето й, Сабрина разбра, че Менгас беше победил. Сълзи потекоха от очите й, но беше прекалено слаба, за да се бори повече с него. Въпреки че я отне от Дейн, тя щеше да продължи да живее.
Сабрина си пое въздух, за да облекчи болката, която изпитваше, и отвори очи. Падащият здрач омекотяваше ослепително ярката светлина на мексиканското слънце. Дълго време тя лежеше притихнала и се взираше, чудейки се дали сумракът замъгляваше очите й, или отровата на скорпиона въздействаше върху съзнанието й.
Но не Менгас, а Дейн Морган стоеше до нея. Нямаше съмнение, че това беше лицето на Дейн. Дейн, седнал на една крачка разстояние от нея в сенките на мексиканската планина. Като че ли знаеше, че тя ще се събуди скоро и погледът му не се отделяше от лицето й. Имаше много изморен вид, беше пепеляво блед под кафеникавия загар, под очите си имаше тъмни кръгове, дължащи се на болест или на безсъние, или и на двете. Дори и сега той хвърляше от време на време неспокоен поглед наоколо. Пушката му беше заредена и лежеше напреко на бедрата му.
Но не това я впечатли, а очите му… имаше нещо в очите му, когато те срещнаха нейните… някаква тъмнина, по-дълбока и мрачна от всички вечерни сенки… някакво страдание, така непоносимо като ужилването на скорпиона.
— Кой е Менгас?
Въпреки изминалата година, въпреки всички други опасности, които задържаха погледа му върху околните планини и караха ръката му да стиска здраво пушката, това бяха първите му думи към нея.
Все още отчайващо слаба, болна, току-що дошла в съзнание, Сабрина се опита подробно да му разкаже за Менгас. Но каквото и да му беше казала, едва ли щеше да го удовлетвори. След като първото полусвързано обяснение се провали, Сабрина беше опитала второ, после трето и четвърто. Нито едно от тях не проясни сивите му очи, които бяха станали мрачни като буреносни облаци, и не разсея болката, която видя в тях още в онзи първи миг.
Дните течаха бавно, а още по-бавно отминаваха километрите, докато те се придвижваха напред, без да настъпи каквато и да било промяна в безизходното положение, което беше възникнало помежду им. Менгас беше застанал някак си между тях. За нея беше цяло чудо, че Дейн беше жив, както и това, че беше отново с него, дори и по този начин, с всички трудности, които им предлагаше дивата мексиканска природа, и с непрекъснатите опасности, които ги преследваха на всяка крачка. Но всичко това й носеше колкото радост, толкова и горчивина.
Докато вървяха напред през горещината, праха, опасните планински склонове и примамливите хладни сенки, където смъртоносни змии, скорпиони и тарантули1 дебнеха притаени, сянката на далечния вожд на апахите продължаваше да ги преследва. Менгас беше във всеки поглед на Дейн и колкото и да му обясняваше Сабрина, той като че ли не можеше да я разбере.
Отново и отново тя правеше опити да му обясни, отказвайки да се предаде така лесно. Вече не се изненадваше от внезапните му въпроси, както не се учудваше, че отговорите й не успяваха да го задоволят.
Високата планина вече беше зад тях, а напред се простираха обширните равнини. След едно внезапно настъпило мълчание, тя очакваше Дейн да й заговори отново, макар да знаеше, че ако го направеше, то щеше да бъде пак за Менгас, защото той рядко й говореше за друго, освен за него.
— Обичаше ли го?
— Не, не съм… — тялото все още я болеше. Макар че бяха изминали няколко дни, все още усещаше болката от треската и отровата. Тя сви рамене още веднъж, поклати глава и погледна към Дейн. Беше безполезно. Той никога нямаше да я погледне. А това не беше нещо, което можеше да му обясни само с думи. — Дейн, защо ме питаш, а след това отказваш да чуеш моя отговор? Мислех, че си мъртъв, Дейн. Клейтън и другите имаха намерение да ме убият. Менгас спаси живота ми. Той беше… добър с мен. По свой начин. Държеше се с мен по-добре, от който и да е друг мъж, освен теб. Знам, че звучи много налудничаво, но направих тази… тази сделка с Клейтън. За да убие мъжете, които мислех, че бяха убили…
— Няма значение.
Лицето на Дейн отново беше пребледняло от болка. Сабрина посегна да хване ръката му, но не я намери.