— Да, макар че не е както в някогашните времена. Не останаха много от нас след напускането на Хвойноград, та да има смисъл да се занимаваме с отдаване на чест.
Подмолен ход, Знахар. Накарай ги да се чувстват виновни. Кажи им, че Отрядът е изпаднал до днешното си жалко състояние, служейки на Господарката. Напомни им, че именно сатрапите на империята първи са ни посегнали. Това трябва да е известна легенда, поне сред офицерите. Нещо, за което да се замислят от време на време.
— Много жалко, че е така — заяви полковникът.
— Ти ли си ми личното стражево куче?
— Аха. По неизвестна причина Тя много държи на теб.
— Веднъж написах поема за нея — излъгах го. — И Й показах нейната добра страна.
Той се намръщи — очевидно прецени, че приказвам глупости.
— Благодаря — добавих, един вид подавайки му маслиново клонче. — Ще попиша малко, преди да изляза!
Бях изостанал доста с разказа. Още откакто напуснахме Равнината, не бях написал и ред, освен откъса за „Синия Уили“ и редки бележки.
Трудих се върху Аналите, докато ръката ми се схвана и ме принуди да спра. Хапнах от храната, която пазачът ми донесе точно докато посипвах с пясък последния лист28. После отидох до вратата и казах на хлапето там, че съм готов да се кача горе. Когато ми отвори, открих, че не съм бил заключен.
Да, но къде, дявол го взел, бих могъл да ида, ако избягам? Дори да го обмислям беше глупава идея.
Чувствах, че ми е писано да поема длъжността на официален хроникьор и, все едно дали ми харесва, това ще е най-малкото зло от цяла сюрия.
Предстояха ми много тежки решения. Трябваше ми време, за да ги преценя. Господарката го разбираше — несъмнено имаше властта и таланта да бъде по-напредничава във виждането си, отколкото един лечител, прекарал шест години без връзка със света.
Настъпваше залез — пожар на запад и облаци в бурни пламъци. Небето беше палитра от необичайни цветове. От север полъхваше вледеняващ ветрец, точно колкото да ме охлади и освежи. Пазачите ми стояха на почтително разстояние, колкото да изпитам илюзия за свобода. Отидох до северния парапет.
Почти не се виждаха следи от величествената битка, разиграла се долу. Паркове се простираха там, където навремето се ширеха ровове, палисади и насипи, издигаха се и горяха обсадни машини и измираха десетки хиляди. Единствено черна каменна колона маркираше мястото на около петстотин метра от Кулата.
Трясъкът и ревът на битката отекнаха отново в ушите ми. Припомних си безмилостните орди на Бунта — досущ като море, вълна след вълна, да се разбиват в непоклатимите скали на защитниците. Спомних си враждуващите Покорени, омразата и смъртта им, дивите и ужасни магии…
— Беше битката на битките, нали?
Не се обърнах, когато Тя застана до мен.
— Така беше. Не успях да отдам на великото сражение онова, което заслужаваше…
— Да, но ще се пеят песни…
Тя погледна към небето. Започваха да изгряват звезди и в здрача лицето Й изглеждаше бледо и напрегнато. Досега не Я бях виждал извън състоянието Й на пълен самоконтрол.
— Какво има?
Сега вече се обърнах. Застанали на известно разстояние група войници ни наблюдаваха, без да знаят дали да се изумяват, или да се притесняват.
— Изпълних ритуал за гадаене на бъдещето. Няколко по-точно, тъй като резултатите не ме задоволиха.
— И?
— На практика не получих никакъв отговор…
Чаках търпеливо. Не бива да се притиска най-могъщият човек на света. Достатъчно поразително е, че Тя се канеше да се довери на простосмъртен.
— Всичко е променливо, но определих три възможни развития на бъдещето. Насочваме се към мащабна криза, която ще промени историята.
Бавно се обърнах към нея. Виолетова светлина скриваше лицето Й, а кичур от тъмните Й коси се виеше по едната Й страна. За пръв път не изглеждаше като измамно видение и изпитах силен подтик да я докосна, да я прегърна, може би да я утеша…
— Три възможности значи?
— Три са — и не успях да открия мястото си нито в една от тях.
Какво ли се казва в такъв момент — че може би това е грешка? И да обвиня Господарката, че прави грешки?!
— В едната глухото дете побеждава. Но това е най-малко вероятното развитие. Тя и всичките й последователи загиват, за да стигнат до победата. В другата съпругът ми разчупва хватката на гроба и възстановява Владичеството си. Падането на мрака трае десет хиляди години. В третото видение той е победен завинаги. То е най-силното бъдеще, най-настоятелното. Но цената е страшна… Има ли богове, Знахар? Никога не съм вярвала в богове!
28
В средновековието хартията е нямала добри качества и за попиване на остатъчното мастило се е използвал пясък. — Б.пр.