— Не знам, Господарке. Досега не съм срещал религия, която да има смисъл. Не са последователни. Повечето богове са параноични луди, ако се съди по описанията на последователите им. Не разбирам как биха могли да оцелеят при собственото си безумие. Но е възможно човешките същества просто да не са в състояние да си обяснят могъщество, многократно по-велико от скромните им способности. Може би религиите са изкривено и перверзно отражение на истината. Може би има сили, които оформят света. Лично аз никога не съм разбирал защо, щом вселената е тъй огромна, един бог би се загрижил за нещо толкова обикновено като поклонението на хората или човешката съдба.
— Когато бях малка… със сестрите ми имахме учител.
Дали внимавах в думите Й? Спокойно можете да заложите и живота си, че бях наострил уши — от глава до пети се бях превърнал в голямо ухо.
— Учител ли?
— Да. Той смяташе, че ние сме боговете, защото създаваме собствената си съдба. Твърдеше, че предопределяме какво ще се случи с нас. Ако позволиш едно сравнение: животът ни е нива, която ражда онова, което сами сме посадили в нея.
— Интересно сравнение.
— Така е. Но, знаеш ли, все пак има един вид бог, Знахар. Той не е бог на голямата промяна или преобръщането на света, а е просто посредник. Завършител на историите. И неговият апетит не може да бъде удовлетворен. Самата вселена ще се плъзне в зиналата му паст накрая…
— Смъртта ли е това?
— Не искам да умра, Знахар! Цялата ми същност се бунтува срещу неправдата на смъртта. Цялата ми същност — това, което съм била, съм и вероятно ще бъда — е сътворена от страстта ми да избегна собствения си край… — Тя се засмя тихичко, но в гласа Й се долавяше истерична нотка. Махна с ръка към потъналото в здрач бойно поле под нас. — Бих искала да си построя свят, в който съм в безопасност. И крайъгълният камък на цитаделата ми ще е смъртта!
Краят на колебанията ми приближаваше. И аз не бих могъл да си представя света без самия мен. Вътрешното ми аз беснееше — и още беснее. Не ми е никак трудно да си представя как човек може да се вманиачи по избягване на смъртта.
— Разбирам те.
— Може би. Пред портата на мрака всички сме равни, нали? Пясъкът на всички ни изтича. Животът е само искрица, просияла в челюстите на вечността. Но изглежда толкова дяволски нечестно!
Старото бащинско дърво се появи в мислите ми. След време и то щеше да загине. Да. Смъртта е неизбежна и жестока.
— Взе ли решение? — попита ме Господарката.
— Така мисля. Не съм некромант29, но и аз съзирам пътища, по които не искам да тръгна.
— Така е. Свободен си да си вървиш, Знахар!
Стреснах се. Дори токовете ми изтракаха от изненада.
— Какво каза?
— Свободен си. Портата на Кулата е отворена, трябва само да минеш през нея. Но си свободен и да останеш, да се върнеш сред редиците ми по време на битката, която ни е въвлякла всички.
Светлината почти бе угаснала с изключение на последните слънчеви лъчи, отразени от много високите облаци. На изток, на фона на тъмното индигово, ескадрон ярки искрици напредваха на запад. Стори ми се, че се насочват към кулата.
Промърморих нещо безсмислено.
— Прокобен час, съдбовен дар, но Господарката от Чар отново тръгва на война със своя господар… — добави Тя. — И докато тази битка не бъде изгубена или спечелена, няма да има друга. Виждаш, че Покорените се завръщат. Армиите на изтока потеглят срещу Могилните земи, а онези отвъд Равнината имат заповед да отстъпят до гарнизони в далечния изток. Глухото ти дете вече не е в опасност, освен ако не тръгне да я търси сама. Настъпва примирие. Вероятно завинаги… — слаба усмивка. — Ако не съществува Господарка, то няма и нужда Бялата роза да води война.
И ме остави в пълно объркване, като тръгна да поздрави любимците си. Килимчетата се спуснаха от мрака, плавно като есенни листа. Отправих се полека към тях, докато личният ми пазач не подсказа, че връзката ми с Господарката е недостатъчно близка, за да позволи подслушване.
Вятърът ставаше все по-студен и духаше от север. А аз се питах дали не настъпва есента за всички ни.
29
Гадател, който чете бъдещето по вътрешностите на мъртви животни; магьосник, който постига резултати чрез връзка със света на мъртвите. — Б.пр.