Помислих си за Господарката и положението в което е — и кимнах, но не казах нищо.
Отново ще заплача, така че излез, моля те. Кажи на Мълчаливия да дойде!
Не се наложи да го търся — чакаше в заседателната зала. Проследих го как влиза вътре и се запитах дали си въобразявам разни неща или са истина.
Глезанка със сигурност ми беше дала теми за размисъл.
43.
Пикник
Сложиш ли краен срок за нещо, времето се ускорява. Часовникът на вселената тиктака с невероятна скорост. Четири дни изчезнаха в небитието просто за един миг, а аз не си хабях времето да спя.
С Ардат превеждахме. Превеждахме. Превеждахме… Тя четеше и превеждаше на глас. Аз пишех, докато ръката ми се схване. От време на време Мълчаливия поемаше работата ми.
Проверявах Я за всеки случай, като вмъквах вече приключени документи, особено от онези, над които бяхме работили двамата с Ловеца. Нито веднъж не я хванах в погрешен превод.
Но на четвъртата сутрин долових определена странност. Прехвърляхме един от онези списъци. Това соаре30 сигурно е било толкова голямо, че ако се провеждаше днес, щяхме да го наречем война… или поне бунт. Списъкът се точеше с километри. Такъв си и еди-какъв си, с госпожа еди-коя си, шестнадесет титли, четири от които имаха някакъв смисъл… Когато херолдите31 приключвали с обявяването на присъстващите, или всички на бала ще да са измрели, или ще са постъпили в старчески дом.
Все пак около средата на списъка Я чух как леко си поема дъх. Аха! — казах на себе си. Близко попадение! Наострих уши.
Тя продължи съвсем плавно. Секунди по-късно вече не бях сигурен дали не съм си го въобразил. Но здравият разум ми подсказа, че името, което я е стреснало, не е онова, което казва на глас. Говореше така, че да мога да записвам, но погледът й, несъмнено, беше доста по-напред от ръката ми.
Нито едно от последвалите имена не пробуди спомен в мен.
По-късно щях да прегледам списъка, просто за всеки случай, с надеждата тя да е пропуснала нещо.
Но къде такъв късмет!
Същия следобед тя каза:
— Почивка, Знахар! Отивам за чай! Ти искаш ли?
— Разбира се. Няма да ми навреди и парче хляб!
Пописах около половин минута, преди да осъзная какво точно става.
И какво всъщност? Господарката ми предлага да донесе закуска?! Аз да давам нареждане, без да се усетя?! Нервите ми дръннаха като струни на китара. До каква степен Тя влизаше в ролята си и колко се преструваше за забавление? Сигурно бяха минали векове от последния път, когато сама е ходила за чай… ако изобщо е ходила някога.
Изправих се, понечих да я последвам и спрях пред входа на стаята ми.
Петнадесет крачки нататък по тунела под матовата, треперлива светлина на лампата Мускуса Я беше притиснал към стената. Говореше й някакви глупости. Не разбирам защо не бях предвидил проблема. Съмнявам се, че и тя се е сетила — та досега никой не се е изправял срещу нея като нормален човек.