— Боиш ли се от него?
Тя не ми отговори. Хвърлих костите на брега на потока и се изправих.
— Връщам се след минута! — и се приближих до Бащинското дърво. — Старче, имаш ли семена? Шушулки? Нещо мъничко, което да занесем до Могилните земи и да посадим върху нашия собствен злодей?
Да говоря с това дърво през всичките изминали години беше един вид игра. Бях почти религиозно възхитен от възрастта му, но не изпитвах съзнателна вяра, че е нещо подобно на онова, което местните и Господарката му приписваха. Просто криво старо дърво със странни листа и лош нрав… Нрав ли?
Докоснах го, за да се подпра на него, докато гледам сред странните му листа за плодове или семена, а то ме ухапа. Е, не със зъби, но литнаха искри. Връхчетата на пръстите ми изтръпнаха и когато ги пъхнах в устата си, ми се сториха изгорени.
— Проклятие! — промърморих и отстъпих няколко крачки. — Нищо лично, дърво! Мислех си, че може да искаш да ни помогнеш!
Смътно осъзнах, че сега един говорещ камък е застанал близо до скривалището на Мълчаливия. Около оголения кръг се появиха и други.
Нещо ме удари със силата на баласт на вятърен кит, хвърлен от трийсетина метра височина. Паднах. Вълни от мощ или мисъл се стоварваха върху мен. Заскимтях, опитвайки се да изпълзя към Господарката. Тя ми подаде ръка, но нямаше намерение да пресича границата…
Част от тази сила започна да ми се струва разбираема. Но беше все едно да си в петдесет ума наведнъж, и то разпилени по целия свят. Не, по Равнината. И съзнанията бяха много повече. И ставаше все по-сложно, по-многостранно… Докосвах се до мислите на говорещите камъни.
После всичко избледня. Потокът сила престана да се стоварва върху наковалнята, която представлявах. Допълзях до ръба на оголеното пространство, макар да знаех, че граничната линия не означава истинска безопасност. Стигнах до одеялото, поех си дъх и най-сетне се обърнах да погледна към дървото. Листата му подрънкваха раздразнено.
— Какво стана?
— Ами, като цяло, то ми каза, че прави каквото може, но не заради нашето благо, а за това на своите създания. Ето защо аз трябва да ида до Ада, да го оставя на мира и да спра да го дразня, иначе ще се озова затънал в лайна до гуша. О, боже!
Погледнах през рамо да видя как Мълчаливия е понесъл сблъсъка ми.
— Предупредих те… — Тя също погледна през рамо.
— Мисля, че имаме неприятности. Според мен той те разпозна!
Бяха наизлезли почти всички от Дупката. Строяваха се по пътеката. Говорещите камъни ставаха все повече и повече. Ходещите дървета оформяха кръг с нас в средата.
А ние бяхме обезоръжени, понеже Глезанка също стоеше там. Отново се намирахме в зануляването.
Тя си беше облякла бялата роба. Премина покрай Брестака и Лейтенанта и се приближи към мен. Мълчаливия се присъедини към нея. Зад гърба й вървяха Едноокия, Гоблин, Ловеца и Псето Жабоубиец. И четиримата бяха още покрити с прахта от пътя.
Прекарали са в Равнината дни наред, а на мен момчетата и думица не споменаха…
Казват, че капакът в пода на бесилката ти се отварял внезапно. В течение на петнадесет секунди просто стоях на място с широко отворена уста. Накрая попитах:
— Какво ще правим?
Гласът ми прозвуча като мише писукане.
Стреснах се, когато Тя ме хвана за ръката.
— Заложих и загубих. Не знам, това са твоите хора. Ще блъфираме. Ох! — Тя присви очи и втренчи поглед в една точка с гореща настоятелност. После тънка усмивка пролази по устните Й. — Разбирам!
— Какво?
— Научих няколко отговора. Сянката на онова, което е съпругът ми. Бил си манипулиран дори повече, отколкото предполагаш. Той е призовал да го открият с лошия климат. А щом се е сдобил с твоя Гарван, решил да заведе и селянчето ти при него… Да, мисля че… Ела!
Старите ми събратя не изглеждаха враждебно настроени, а само озадачени.
Кръгът продължаваше да се затваря.
Господарката отново ме хвана за ръката и ме заведе до основата на Старото бащинско дърво. Прошепна:
— Нека има мир помежду ни, докато огледаме, Древни! Иде един, когото ще си спомниш от древността! — а на мен каза: — Много стари сенки бродят по света. Някои стигат чак до зората му. Не са достатъчно силни и рядко привличат внимание като съпруга ми или Покорените. Ловеца на души имаше подчинени, които се кланяха на едно дърво. Те бяха погребани с нея32. Казах ти, че ми е познат начинът, по който бяха разкъсани онези тела!
32
По традиция за всички Покорени с изключение на Шепота се говори в мъжки род, макар че няколко от старите са били жени; на отделни места в книгата обаче авторът ги споменава в женски род. — Б.пр.