9.
Равнината на Страха
Лично Лейтенанта ме събуди.
— Брестака се върна, Знахар! Хапни нещо и бегом марш в заседателната зала!
Той е киселяк, който става все по-кисел с всеки изминал ден. Понякога съжалявам, че съм гласувал за него, когато предводителят ни загина в Хвойноград. Но Капитана така искаше — това беше посмъртното му желание.
— Пристигам възможно най-бързо — казах, измъквайки се от леглото без обичайното мърморене.
Награбих дрехите си, разпилях хартиите и тихомълком се подиграх на себе си. Колко пъти съм се съмнявал, задето съм гласувал за самия Капитан? Но когато той поиска да подаде оставка, ние не му позволихме.
Покоите ми изобщо не приличат на кабинета на лечител. По стените от пода до тавана са наредени стари книги. Прочел съм по-голямата част, след като изучих езиците, на които са написани. Някои са на повече години от самия Отряд и разказват за древни събития. Други са благороднически генеалогии6, откраднати от често срещащите се стари замъци и общински хранилища. Най-редките и най-интересните описват възхода и падението на Владичеството.
А най-редките сред тях са написани на телекуре. Последователите на Бялата роза не са били добронамерени победители. Те горели книги и градове, местели жени и деца, съсипвали древни чудеса на изкуството и знаменити храмове. Типични отсенки от пламъците на големия пожар.
Тъй че не е останало кой знае какво, което да ми посочи пътя към езиците, мисленето и историята на губещата страна. Някои от най-простичко написаните документи, които притежавам, са напълно непрочитаеми.
Как ми се искаше Гарвана още да е с нас, вместо да скита сред мъртъвците. Той бе поне повърхностно запознат с писмения телекуре. Малцина извън кръга на приближените на Господарката имат такива познания.
Гоблин надникна в стаята:
— Идваш ли или не?
Поплаках си на рамото му. Беше си все същото оплакване: никакъв напредък не съм постигнал. Той се разсмя:
— Я върви да проглушаваш ушите на приятелката си! Тя може да ти помогне!
— Момчета, кога най-сетне ще се откажете?
Бяха минали петнадесет години, откакто написах последното си възвишено есе за Господарката. Случи се преди продължителното отстъпление, което отведе Бунта до злощастния му край пред Кулата в Чар. Но момчетата не те оставят да забравиш!
— Никога, Знахар. Няма да стане. Та кой друг е прекарвал нощта с Нея? Кой друг е хвъркал заедно с Нея на килимчето Й?
И това надали щях да забравя. Не романтика лъхаше от онези спомени, а чист ужас.
Тя беше научила за хроникьорското ми занятие и ме помоли да опиша нейната страна. Нещо такова. Тя не цензурираше, нито налагаше волята си, а настояваше да остана трезвомислещ и обективен. Спомням си, как смятах, че очаква да загуби и иска някъде да има записана историята така, както се е случила.
Гоблин погледна купчината с документи.
— Изобщо ли няма как да ги разчетеш?
— Не мисля, че е възможно. Занимавам се единствено с превеждане на откъси от голямото нищо. Нечия счетоводна книга. Списък на назначените срещи. Списък с повишенията. Писмо от един офицер до негов приятел в двора. Всичко е далеч по-старо от онова, което търся!
Гоблин вдигна едната си вежда.
— Ще продължа да се мъча!
Там трябваше да има нещо. Отнехме ръкописите от Шепота, когато беше Бунтовничка и те означаваха много за нея. А тогавашният ни работодател, Ловеца на души, смяташе, че са способни да преобърнат империята.
Гоблин замислено отбеляза:
— Понякога цялото е много по-голямо от сумата от частите си. Може би трябва да търсиш смисъла, който ги свързва заедно.
И тази мисъл ми беше хрумвала. Едно име тук, там, другаде, разкриващо пътя на някого в ранните му дни. Може би щях да го открия. До завръщането на кометата оставаше много време.
Но все пак хранех съмнения.
Глезанка е още съвсем млада, едва на двадесет и няколко години. Но процъфтяването на младостта я подмина. Тежки години се трупаха върху не по-малко тежки. В нея не е останала много женственост — нямаше шанс да се развие в тази посока. Дори след прекараните в Равнината две лета, никой от нас не е помислял за нея като за „жена“.
Тя е висока — само няколко пръста под шест стъпки. Очите й са с избеляло син цвят и често изглеждат празни, но се превръщат в ледени остриета, когато настръхне. Косата й е руса, с такъв цвят, сякаш е стояла твърде дълго на слънце. Ако не полага грижи за нея, виси на кичури и фитили. Ненапразно Глезанка я подрязва по-късо, отколкото й отива. Пък и в облеклото също клони към унитарианството7. Някои от посетителите, които идват за пръв път, се стряскат, защото се облича толкова мъжкарански. Но тя не им оставя съмнения, че може да се справи с работата си.