— Не, не трябва да правя нищо, освен да си бъда Боманц Антикваря. С майка ти няма да изкараме още дълго. Оттук ще извадим достатъчно, че да ни храни.
— Ако продължиш нататък, ще имаш много повече години и повече…
— Страх ме е, Стенс! И от двата пътя ме е страх. Така става, когато остарееш. Промяната е заплашителна.
— Тате…
— Говоря ти за смъртта на мечтите, сине. За загубата на ококорената, наивна вяра, която те крепи млад. Невъзможните мечти. Този вид веселяшки фантазии са мъртви. Поне за мен. Виждам само изгнилите зъби в усмивката на убиеца…
Стенсил се измъкна от ямата. Отскубна стрък сладка трева и го посмука, докато съзерцаваше небето.
— Тате, как си се чувствал точно преди да се ожениш за мама?
— Сащисан.
Стенс се разсмя.
— Добре, ами когато е трябвало да й поискаш ръката от баща й? Или по пътя към дома му?
— Мислех си, че ще се подмокря целия. Никога не си виждал дядо си — той е от хората, заради които са започнали да разправят легенди за тролове.
— Горе-долу както се чувстваш сега?
— Горе-долу, да. Но не е същото. Бях по-млад и очаквах възнаграждението си.
— А сега не очакваш ли? Не е ли залогът по-голям?
— И в двете посоки — и за печалбата, и за загубата.
— Знаеш ли какво? Минаваш през онова, дето му викат криза на самоувереността. Това е всичко. След няколко дни пак ще хвърчиш наоколо!
Същата вечер, след като Стенсил излезе, Боманц сподели с Жасмин:
— Имаме си мъдрец за син. Днес поговорихме. Наистина говорехме, за пръв път. И той ме изненада…
— Защо? Та той ти е син, нали?
Сънят дойде по-силен отпреди и много по-бързо от всякога. Пробуди Боманц два пъти в една и съща нощ и го отказа от спането. Излезе навън и седна на горното стъпало, взрян в лунната светлина. Нощта беше светла. Различаваха се грубите постройки по протежение на мръсната улица.
Страхотен град, помисли си той, припомняйки си забележителностите на Веслоград. Стражата, ние, антикварите, и неколцина, които си заработват хляба, като обслужват нас и пилигримите11. Пък и те рядко се срещат, макар че Владичеството е на мода. Могилните земи са толкова овехтели, че никой не ще да ги гледа вече!
Чу стъпки и забеляза да се приближава нечия сянка.
— Бо?
— Бесанд?
— Ъхм! — Наблюдателят седна на по-долното стъпало. — Какво правиш?
— Не можах да заспя. Мислех си за това как Могилните земи са се изтъркали дотолкова, че дори себеуважаващите се Възкресители вече не наминават насам. А ти? Нали не си нощен патрул, а?
— И аз не можах да заспя. Тази проклета комета!
Боманц огледа небето.
— Оттук не се вижда. Трябва да минем отзад. Но ти си прав. Вече никой не се интересува от нас. Нито от нас, нито от онези твари под земята. Не знам кое е по-лошото. Забравата или чистата глупост.
Явно нещо гризеше Наблюдателя.
— Бо, те не ме сменят, защото съм остарял или неспособен, макар че според мен и двете причини са верни. Местят ме, за да може нечий роднина да поеме поста. Изгнание за черната овца. А от това боли, Бо. Наистина ме боли! Те са забравили какво е това място. Казват ми, че съм похабил целия си живот в работа, която и кръгъл идиот може да свърши.
— Светът е пълен с глупаци.
— Глупаците умират.
— Какво имаш предвид?
— Те се смеят, когато говоря за кометата или за удара на Възкресителите това лято. Не могат да повярват, че вярвам в това. Не мислят, че под онези могили се крие нещо, че то може да е още живо…
— Доведи ги насам. Разходи ги из Могилните земи след здрач.
— Опитах. Казаха ми да спра да се оплаквам, ако искам пенсията си!
— Е, тогава си сторил всичко възможно. Проблемът си е техен.
— Клел съм се, Бо! Навремето бях съвсем сериозен, а и сега съм сериозен. Тази работа е единственото, което имам. Ти си имаш Жасмин и Стенс. А аз все едно съм бил монах. Сега ме изхвърлят заради някакъв млад… — Започна да издава странни звуци.
Хлипане? помисли си Боманц. Наблюдателят да плаче? Да плаче този човек със сърце от кремък и милост колкото на океанска акула? Той улови Бесанд за лакъта.
— Нека идем да погледаме кометата! Още не съм я виждал.
Стражникът се взе в ръце.
— Не си ли? Трудно за вярване!
— Че защо? Не съм стоял до късно. Стенсил върши работата през нощта.