Той често отиваше до малкия прозорец и се взираше в Могилните земи. Дяволът го викаше навярно. Лежеше там, обграден от по-незначителни фаворити, малцина от които си споменаваха в легендите и още по-малко — от стария магьосник. Боманц се интересуваше само от Господарката.
Толкова много тотеми. И дракон. И падналите в бой предводители на Бялата роза, чиито сенки бяха сложени на вечна стража. Изглеждаше много по-драматично, отколкото битките днес…
Гаргата се разсмя. Миналото винаги изглежда по-интересно от настоящето. И на преживелите първата гигантска битка тя сигурно им се е струвала невероятно обикновена. Само в последната битка се градят легендите и преданията. Само няколко дни от дълги десетилетия съпротива.
Сега, когато имаше нормално място за живеене и малко спестявания, той не работеше толкова. Прекарваше повече време в скитане, особено нощем.
Чудака дойде да го търси една заран, преди Гаргата да се е събудил напълно. Той пусна младежа вътре.
— Чай?
— Става.
— Притеснен си. Какво има?
— Полковник Сладкиша иска да те види.
— Пак ли за шах? Или за работа?
— Нито за едно от двете. Притеснява се, че скиташ нощно време. Казах му, че те съпровождам и ти само зяпаш звездите и подобни неща. Предполагам, просто го гони параноята…
Гаргата се усмихна, макар че не му беше до смях.
— Просто си върши работата. Сигурно начинът ми на живот изглежда странен. Преминал съм границата. Загубил съм си ума. Държа ли се безумно от време на време? Ето. Захар?
— Ако обичаш!
Захарта беше лакомство, което стражата не осигуряваше.
— Бързаш ли? Не съм закусвал още.
— Ами, той не каза, че е спешно…
— Добре!
Значи щеше да има повече време за подготовка. Глупак! Трябваше да се сети, че разходките му ще привлекат внимание. Стражата е параноидна по природа.
Гаргата сложи овесена каша и бекон, който раздели с Чудака. Колкото и добре да бяха платени, стражите се хранеха зле. Постоянното отвратително време правеше пътя към Веслоград непроходим. Квартирмайсторите13 на армията се бореха с него неуморно, но често не успяваха да преминат.
— Е, нека идем да се видим с полковника — заяви Гаргата и добави замислено: — Това е последното парче бекон. Дано Сладкиша се реши да развива фермерство тук, за всеки случай…
— Вече говориха за това.
Беше се сприятелил с Чудака отчасти защото той служеше в щаба. Полковник Сладкиша с радост играеше шах и говореше за миналото си с Гаргата, но в действителност не разкриваше плановете си.
— И?
— Няма достатъчно свободна земя, нито фураж колкото трябва.
— А прасета? Те дебелеят и от жълъди.
— Трябват им пастири. Иначе племената ще ги отвлекат.
— Предполагам, че е така…
Полковникът подкани Гаргата към личните си покои и гостът се пошегува:
— Изобщо работите ли, господине?
— Работата сама се върши. От четири века сама си върви. А аз имам проблем, Гарга!
Старецът се намръщи.
— Сър?
— Представите, Гарга. Този свят живее чрез възприятията си. Ти не внушаваш нужната представа.
— Сър?
— Имахме посетител миналия месец. От Чара.
— Не знаех.
— Никой друг не знаеше, освен мен. Наречи го отдавна отлагана изненадваща проверка. Правят ги от време на време…
Сладкиша се настани зад работната си маса и избута встрани дъската за шах, над която се състезаваха толкова често. От чекмеджето до дясното си коляно извади дълъг лист южняшка хартия. Гостът мерна ръкопис, надраскан с неясен почерк.
— Покорен ли, сър?
Гаргата винаги използваше това обръщение така, сякаш със закъснение се сеща за нужната почтителна форма. Този му навик притесняваше Сладкиша.
— Да. С картбланш от Господарката. Не се отнесе зле с нас, но даде някои препоръки и спомена хора, чието поведение намира неприемливо. Името ти беше първо в списъка. Какво, по дяволите, правиш, та се мотаеш наоколо по цяла нощ?
— Мисля. Не мога да спя. Войната нещо ме е повредила. Нещата; които видях… Бойците от съпротивата… Човек не бива да заспива, защото те ще нападнат. А ако задремеш, сънуваш кръв. Горящи къщи и ниви. Животни и деца пищят. Това беше най-лошото. Плачещите бебета. Още чувам техния плач…