Антикварят го послуша.
— Нищо не виждам!
— В това е въпросът. Амулетът му го няма…
— Предал си го, когато тръгна, нали?
— Не — отвърна Бесанд. — Изгубих го по време на схватката. Не успях да го намеря в тъмното! — и издаде странен звук.
— Тате, много зле е ранен! По-добре да ида до казармата!
— Стенс — изпъшка бившият Наблюдател, — не им казвай! Докарай ефрейтор Здравеняка.
— Добре — и младежът се разбърза.
Светлината на кометата изпълваше нощта с призраци. Могилните земи сякаш се гънеха и гърчеха, а сред храстите се оформяха и изчезваха сенки. Боманц потрепери и се опита да се самоубеди, че просто се е разиграло въображението му.
Зората настъпваше. Бесанд бе преодолял шока си и отпиваше от пратената от Жасмин супа. Ефрейтор Здравеняка дойде да докладва резултата от разследването си.
— Нищо не намерих, сър! Няма труп, няма амулет… Няма дори признаци от схватка. Все едно нищо не се е случило.
— Напълно съм сигурен, че не се опитах да се самоубия!
Боманц се замисли. Ако сам не чу конспираторите, би се усъмнил в Бесанд. Този човек беше напълно способен да имитира нападение заради свои цели.
— Вярвам ви, сър. Просто казвах какво съм намерил.
— Похабиха най-добрата си възможност. Сега сме предупредени. Стой нащрек!
— По-добре не забравяй кой е главния сега — обади се Боманц. — Не вкарвай хората в неприятности с новия им водач!
— Този пълен идиот! Добре де, прав си… Стори каквото можеш, Здравеняк! Но не се престаравай.
— Да, сър! — Ефрейторът си тръгна.
Стенсил се намеси:
— Тате, трябва да се връщаш вкъщи! Направо си посивял.
Боманц се изправи.
— Сега добре ли си? — попита.
— Ще се оправя! — Отвърна Бесанд. — Не се притеснявай за мен, слънцето изгря. Онези боклуци няма да опитат нов номер посред бял ден!
Не залагай на това, помисли си антикварят. Не и ако са последователи на Владичеството. Те скоро ще издигнат мрака…
Когато бившият Наблюдател не можеше да ги чуе, Стенсил заяви:
— Мислих си снощи, тате, преди да започне това. Умувах над нашия проблем с името и внезапно се сетих. Във Веслоград има стар камък — голям, с гравирани руни14 и пиктограми15. Стоял е там цяла вечност. Никой не знае какво представлява или откъде се е появил. Никой не се интересува…
— Е?
— Нека ти покажа какво има на него… — Стенсил вдигна счупено клонче, разчисти от боклука един земен участък и започна да чертае. — Грубо нарисувана звезда с кръг на върха. Следват няколко реда руни, които никой не може да разчете. Не ги помня. После има картинки… — Той бързо драскаше в прахта.
— Доста е грозничко.
— Също като оригинала. Но виж, ето тук. Клечковидна фигура със счупен крак. Това тук… как мислиш — червей? Тук — човек, надвесен над животно. А тук има човек със светкавица. Виждаш ли? Хромия. Нощна сянка. Променливия. Приносителя на бури.
— Може би. А може би преувеличаваш.
Стенсил продължи да чертае.
— Добре. Ето така са изобразени на камъка. Четирите, които назовах. В същия ред като на картата ти. Виж сега. На празните ти места може би са Покорените, чиито гробове не сме идентифицирали… — Той почука по онова, което изглеждаше като просто кръгче, до него клечковидна фигура с наклонена глава и накрая зверска паст с кръгче в устата си.
— Разположението съвпада — призна Боманц.
— Е?
— Какво „е“?
— Нарочно се преструваш, тате! Кръгчето може би е нула и навярно е знакът за онзи, наречен Безликия или Безименния. А ето тук е Обесения. Това пък е Лунното куче или Лунния хищник…
— Ясно, Стенс. Просто не съм сигурен дали искам да… — и той разказа на сина си как е сънувал главата на вълка, захапваща луната.
— Виждаш ли? Съзнанието ти се опитва да ти го подскаже. Виж и провери доказателствата. Може би всичко съвпада!
— Не се налага да проверявам.
— Защо?
— Убеден съм. Съвпада.
— Тогава какъв е проблемът?
— Вече не съм сигурен дали искам да го направя.
— Тате, ако не го направиш ти, аз ще го сторя! Сериозно говоря. Нямам намерение да те оставя да захвърлиш тридесет и седем години труд. Какво се е променило всъщност? Отказа се от страхотно бъдеще, за да дойдеш тук. Не можеш просто да отпишеш всичко това!