Въпреки че не духаше вятър, чувах ясно и подрънкването на листата на Старото бащинско дърво. Без съмнение, това означаваше нещо — някой от камъните би могъл да ми обясни, ако упорито не си затваряха устите както за себе си, така и за сродните си видове. Особено за Бащинското дърво. Повечето от тях дори не признаваха, че съществува.
— Най-добре разтовари багажа си, Знахар — обади се Лейтенанта. Той също нямаше намерение да ми дава обяснения.
— И ти ли тръгваш? — попитах, изненадан.
— Аха. Мърдай, нямаме много време. Оръжията и полевата аптечка ще ти бъдат достатъчни. Изчезвай!
По обратния път надолу срещнах Глезанка. Тя се усмихна и, колкото и да бях вбесен, не се сдържах и й отвърнах. Не мога да съм й ядосан дълго време. Познавам я от ей толчава, откакто Гарвана я спаси от мародерите на Хромия — по времето на кампанията в Защитника. Не мога да погледна тази жена, без да си спомня какво дете беше. Станал съм сантиментален и съм се размекнал.
Казват ми, че страдам от романтично изкривяване на представите. Почти съм склонен да се съглася, когато се вгледам в миналото. А и онези глупави истории, които писах за Господарката…
Когато се върнах в горния свят, луната беше на ръба на хоризонта. Сред братята се разнесе възбуден шепот. Глезанка беше с тях, яхнала впечатляващата си бяла кобила. Обикаляше наоколо и подаваше знаци на онези, които разбираха езика на пръстите. Над нас типичните за пипалата на вятърните китове петна луминесценция се рееха по-ниско, отколкото някога бях чувал. Като изключим, разбира се, страховитите разкази за умиращи от глад китове, които слизат да провлачат пипала по земята, изкоренявайки всяко растение и награбвайки всяко животно по пътя си.
— Хей! — подвикнах. — Най-добре внимавайте! Копелето се снижава!
Огромна сянка затъмняваше хиляди от звездите. И нарастваше. Около нея гъмжеше от скатове. Бяха големи и малки, и средни по размер — повече, отколкото съм виждал досега.
Предупреждението ми беше посрещнато със смях. Вкиснат, се извърнах и се разходих между братята. Подпитвах ги за медицинските пакети, които се изискваше да носят по време на мисия. Бях в доста по-добро настроение, когато приключих — всички ги бяха сложили в багажа си.
Вятърният кит продължаваше да се снижава.
Луната изчезна. В същия миг и говорещите камъни се размърдаха. Секунди по-късно вътрешностите им засияха пред нас, от срещуположната на Покорените страна.
Глезанка препусна по пътеката, която бележеха. Когато подминаваше някой камък, светлината угасваше. Подозирам, че просто менхирът16 се местеше в края на редицата.
Нямах време да проверя. Брестака и Лейтенанта ни подкараха в собствената ни пътека от светлинки. Над нас нощта бе изпълнена с писъците и шумоленето на скатовете, които се бореха за свободно пространство.
Вятърният кит се отпусна върху потока.
Боже Господи, колко голям беше! Огромен! И представа си нямах… Простираше се от корала над потока и двеста метра по-надолу. Беше поне четири или петстотин метра дълъг и широк поне седемдесет или сто метра.
Един от говорещите камъни се обади, така и не разбрах какво точно каза, но нашите тръгнаха решително напред.
След минута най-лошите ми подозрения се потвърдиха. Братята ни се катереха по хълбока на тварта и минаваха на гърба му, където по принцип гнездяха скатовете.
Смрадта беше невероятна. Подобна гадост не бях подушвал досега, а и бе силна. Богата, би могло да се каже. Не точно неприятна миризма, но всепоглъщаща.
И на допир китът се оказа странен — не мъхест, а люспест и ръбест. Не беше точно хлъзгав, а по-скоро гъбест и мазен — досущ като препълнено черво, извадено на открито. Имаше предостатъчно места за хващане. Пръстите и обувките ни не го притесняваха.
Говорещият камък мърмореше и ръмжеше — подобно на стар главен сержант, — като едновременно издаваше заповеди и ни предаваше оплакванията на вятърния кит. Останах с впечатлението, че китът по принцип обича да се оплаква. Не харесваше това, което му се случваше… но пък и на мен не ми допадаше, така че не го виня.
Върху гърба му имаше още няколко камъка, всички внимателно уравновесени. Когато пристигнах, един от тях ми каза да ида при друг от вида му. Той пък ме напъти да седна на около двадесет крачки от него. И последните ни братя се покатериха горе само след секунди.