След време отвън се разнесоха силни писъци. Когато затихнаха, се покатерих горе и попитах мрачния Гоблин:
— Какво стана?
— Сблъскахме се с някой с капка талант — отвърна той. — Добър почти колкото нас!
— Загазили ли сме?
— Да сме загазили? Ние? Уредихме въпроса, Знахар. Хванахме ги в крачка. Те просто още не го знаят.
— Исках да кажа…
— Той няма да отвърне на удара, не иска да се издава. Ние тук сме двама, а той е самичък!
Имперските войници бяха започнали да сглобяват стрелкови машини. А ограждението не беше строено, за да издържа на обстрел.
Времето се точеше, слънцето се изкачваше в небето, а и ние току гледахме нагоре. Кога ли съдбата ще ни се стовари на главите, яхнала килимче?
Очевидно войниците не искаха да нападнат незабавно и Лейтенанта накара неколцина от нас да съберем оборудването си на парадния площад, за да сме готови да се качим на вятърния кит. Все едно дали вярваше в това или не, настоя, че ще бъдем евакуирани след залез. Не искаше и да обмисля възможността Покорените да пристигнат първи.
Така удържа духа ни висок.
Първият снаряд падна около час след обяд. Кълбо от огън се стовари на дузина крачки от стената. Още едно се понесе след него. То пък падна на парадния плац, където засъска и запръска.
— Смятат да ни изпепелят — промърморих на Ловеца.
Падна трети снаряд. Той пламна весело, но на плаца беше безвреден.
Изпънало докрай задните си крака, Псето Жабоубиец стоеше до стопанина си и заедно се взираха над стената. След малко Ловеца седна, отвори дървената си кутия и извади половин дузина свръхдълги стрели. Отново се изправи, обърна се към стрелковите машини на врага и положи стрела на лъка си.
Разстоянието бе голямо, но дори и с моя лък можех да стигна дотам. Само че и цял ден да опъвам тетивата, пак не бих могъл да улуча.
Ловеца потъна в съсредоточена концентрация, подобна на транс. Вдигна и огъна лъка си, кажи-речи, на две около стрелата. Отпусна тетивата.
По склона се разнесе писък и стрелците отсреща се събраха около един от техните.
Ловеца пускаше стрелите плавно и бързо. Предполагам, че във въздуха едновременно се носеха по четири. Всяка улучи мишената си. После отново седна.
— Това беше!
— Какво „това“?
— Нямам повече такива стрели.
— Може да е достатъчно да ги обезкуражи…
Така и беше. Поне за известно време — колкото противниците ни да се оттеглят назад и да вдигнат няколко защитни мантелети18. И пак ни обсипаха със снаряди. Един от тях улучи сграда — страхотна жега лъхаше оттам!
Лейтенанта обикаляше неспокойно по стената. Присъединих се към мълчаливата му молитва имперските войници да не се изнервят и да не решат да ни нападнат. Нямаше начин да ги спрем.
18.
Обсада
Слънцето залязваше, а ние все още бяхме живи. Откъм Равнината засега не се бе появил устремен към нас Покорен, яхнал килимчето си. Започвахме да вярваме, че може би имаме шанс.
Нещо затрополи по вратата — яростен, силен трясък, сякаш самата орис чукаше на портите. Едноокия изрева:
— Пуснете ме вътре, проклети да сте!
Някой слезе долу и му отвори. Той се качи на бойните кули.
— Е? — поиска да знае Гоблин.
— Не знам. Имперските войници са прекалено много, а Бунтовниците — недостатъчно на брой, та предпочетоха да обсъдят предложението ни.
— А ти как мина? — полюбопитствах.
— Пеша — отряза той и после малко по-благосклонно обясни: — Професионална тайна, Знахар!
Магия, естествено.
Лейтенанта поспря да изслуша доклада на Едноокия и продължи неспокойните си обиколки. Аз следях войниците отвъд стената — забелязваха се признаци, че губят търпение.
Едноокия очевидно споделяше подозренията ми и ги подкрепи. С Гоблин и Мълчаливия отново се заеха с кроеж на планове.
Не съм сигурен какво точно направиха. Не бяха молци, но резултатът беше сходен. Разнесоха се писъци, които бързо заглъхнаха. Само че сега разполагахме с трима страховити магове, които да разровят кошера. И третият от групата издири имперския човек, който задушаваше заклинанието.
Към града хукна мъж, целият в пламъци. Гоблин и Едноокия се разкрещяха триумфално. Нямаше и две минути и една от обсадните машини избухна в огън. После още една. Следях внимателно магьосниците ни.