Мълчаливия ме сбута и ми подаде знак:
Стига си зяпал и се размърдай!
Хвърлих последните два вързопа и се покатерих на кита.
Войниците, с които се биеше Ловеца, получиха подкрепление и го принудиха да отстъпи. Отгоре някой започна да пуска стрели. Но не мислех, че странният куриер ще успее… Ритнах един войник, който му беше минал зад гърба. Друг застана на мястото му и скочи към мен…
Псето Жабоубиец изникна от нищото. Сключи челюсти върху гърлото на нападателя ми. Мъжът избълбука така, сякаш стоманен капан щракна около врата му. Умря за секунди.
Псето Жабоубиец отскочи. Изкатерих още няколко стъпки, все още опитвайки се да пазя гърба на Ловеца. Той посегна нагоре, хванах го за ръката и го дръпнах.
Сред враговете ни се разнесоха ужасни крясъци и писъци. Беше твърде тъмно, за да се види защо, но предположих, че тримата ни магьосници също не ядат даром хляба си.
Ловеца се изстреля покрай мен, хвана се здраво и ми помогна да се кача. Издрапах още няколко крачки и сведох очи.
Земята вече бе на петнадесет стъпки под нас. Вятърният кит се издигаше стремително и имперските войници го зяпаха изумено. Постарах се по-бързо да се добера до гърба му.
Погледнах отново надолу едва когато някой ме издърпа на безопасно място. Пожарите в Ръждоград горяха под нас. На около петдесетина метра отдолу, по-точно, защото бързо набирахме височина. Нищо чудно, че ръцете ми бяха замръзнали.
Но не студът бе причината да се просна разтреперан на гърба на кита. След като ми мина, попитах:
— Има ли ранени? Къде ми е лечителската чанта?
Къде, почудих се, са Покорените? Как измина денят, без да ни посети старият ни обичан враг Хромия?
По пътя към къщи долових повече подробности, отколкото по пътя на север. Чувствах живота под мен, бълбукането и мърморенето в тялото на чудовището. Забелязах недорасли скатове, които надничаха от гнездата си сред израстъците, покриващи участъци от гърба на въздушния ни кон. И видях Равнината в различна светлина, когато луната изгря и я освети.
Беше все едно различен свят, забулен и кристален понякога, ярко засиял друг път, бляскав и искрящ на места. На запад се ширеха езерца като от лава.
Отвъд тях хоризонта осветяваха проблясъците и криволиците на бурята на промяната. Предполагам, че преминавахме през края на фронта й. По-късно, по-навътре в Равнината, пустинята доби по-обичаен вид.
Не пътувахме със страхливия кит. Този тук беше по-малък и миришеше по-слабо. Беше и по-жизнен между другото, и не толкова колеблив в движенията си.
На около четиридесет километра от дома Гоблин изписука:
— Покорени!
Всички се проснахме по корем, а китът се заиздига. Надникнах покрай хълбока му.
Покорени, така си беше, но не се интересуваха от нас. Там долу искряха безброй светкавици, разнасяха се тътнежи, горяха цели участъци от пустинята. Видях да се движат дългите, зловещи сенки на ходещите дървета, а на фона на светлината да се стрелкат силуетите на скатове. Самите Покорени крачеха пеша, като изключим един отчаян смелчага, който в полет се сражаваше със скатовете. Но това не беше Хромия. Бих разпознал петносаните му кафяви дрехи дори от такова разстояние.
Шепота, тя трябваше да е. Опитваше се да изпроводи останалите извън вражеската територия. Страхотно. Щяха да си имат занимание за дни напред!
Вятърният кит започна да се спуска. (В името на тези Анали ми се ще това да се бе случило през деня, за да мога да запиша някакви подробности). Скоро се приземи и един говорещ камък подвикна:
— Слизайте! Бързо!
Слизането беше по-проблематично от качването. Ранените усещаха болката и осъзнаваха, че са пострадали, а и до един бяхме уморени и схванати. Ловеца пък въобще не помръдваше.
Беше изпаднал в кататония19. Нищо не стигаше до него. Просто си седеше там и се взираше в нищото.
— Какво, по дяволите?… — изръмжа Брестака. — Какво му има?