Гаргата не беше човек, който допускаше тревогите да го смутят. Но сега бе уплашен. В края на разходката им заяви:
— Чудак, нуждая се от услуга! Може би доста голяма…
— Сър?
— Сър ли? Наричай ме Гаргата!
— Прозвуча толкова сериозно…
— Сериозно си е.
— Кажи тогава!
— Може ли да ти вярвам, че ще си държиш езика зад зъбите? Искам да ми дадеш обет за мълчание по определен въпрос.
— Не те разбирам!
— Виж, Чудак, ще ти кажа едно нещо — за в случай, че ме сполети неприятност.
— Гарга!
— Вече не съм млад, Чудак. Пък и много болежки имам. Минал съм през какво ли не и чувствам, че вече изплащам цената си. Не очаквам да умра скоро, но винаги може да се случи! Ако стане нещо, има една вещ, която не бива да умре заедно с мен!
— Добре, Гарга!
— Та значи, ако го споделя с теб, можеш ли да го запазиш в тайна? Дори ако сметнеш, че вероятно не би трябвало? Можеш ли да сториш подобно нещо заради мен?
— Като не ми казваш какво е, не става по-лесно!
— Знам. Не е честно. Но единственият друг, на когото вярвам, е полковник Сладкиша. А постът няма да му позволи да удържи подобно обещание.
— Не е незаконно, нали?
— Не и в тесния смисъл.
— Ами, предполагам…
— Не искам предположения, а решението ти, Чудак!
— Добре. Давам ти думата си!
— Благодаря ти. Оценявам жеста, не се съмнявай! Две неща са. Първо, ако пострадам, иди в къщата ми, в стаята на втория етаж. Ако на масата има пакет, опакован в намаслена кожа, погрижи се да стигне до Веслоград, до ковача на име Пясъка.
Чудака изглеждаше доста озадачен и изпълнен със съмнения.
— Второ, след като изпълниш това — но едва след като го изпълниш! — кажи на Полковника, че немъртвите се раздвижват!
Младежът спря в крачка.
— И, Чудак… — в тона на Гаргата се долавяше заповедническа нотка, която спътникът му не бе чувал досега.
— Да, да, добре!
— Това е.
— Гарга…
— Никакви въпроси засега! След няколко седмици може би ще съм в състояние да ти обясня всичко. Става ли?
— Добре.
— Но сега нито дума! И не забравяй: пакетът заминава при ковача Пясъка, а после предаваш на полковника онова, което ти казах. Знаеш ли какво? Ще направя и още нещо — ако мога, ще оставя писмо и на Сладкиша!
Чудака само кимна.
Гаргата си пое дълбоко дъх. Бяха минали двадесет години, откакто бе опитал и най-простото „божествено“ заклинание. И никога не бе изпробвал нещо с обхвата на онова, с което се сблъскваше сега. Навремето, преди години, когато беше съвсем друг човек — или по-скоро хлапе — магията бе развлечение за богатите младежи, които предпочитаха да си играят на магьосници, вместо да се обучават на този занаят както следва.
Всичко беше готово. Магьосническите инструменти, необходими за случая, лежаха на масата в стаята на втория етаж в построената от Боманц къща. Напълно логично беше да последва пътя на предшественика си.
Докосна обвития в намаслена кожа пакет за Пясъка и запечатаното писмо за Полковника, като се помоли нито едно от тях да не стигне в ръцете на Чудака. Но ако онова, което подозираше, се окажеше истина, по-добре врагът да знае, отколкото светът да бъде заварен неподготвен.
Не беше останало нищо друго, освен да действа. Гаврътна половин чаша студен чай и зае мястото си. Затвори очи и поде напева, който бе заучил още като хлапе, по-жълтоусто и от Чудака. Не използваше приложения от Боманц метод, но и така щеше да стане.
Тялото му не искаше да се отпусне и да престане да го безпокои.
Но накрая все пак изпадна в пълна летаргия. Неговата ка20 отхлаби десетте хиляди котви в плътта му. Дълбоко в съзнанието му глухо гласче настояваше, че постъпва като глупак, като се захваща с тази работа без майсторски умения. Но нямаше време за обучението, което Боманц бе преминал. Беше научил каквото можеше по време на отсъствието си от Старата гора.
Освободи се от плътта, но все още беше свързан с невидими нишки с тялото си и можеше да се завърне в него… Ако имаше късмет. Движеше се предпазливо и напълно се придържаше към правилата на физическите тела. Използва стълбището, вратата и тротоарите, построени от Стражата. Запази усещането на плътта и тя много по-трудно ще се забрави.