— Знам — противопоставих му се. — Но знам също така, че армията строи нов към Могилните земи. И са го прокарали достатъчно на север, та търговците да го използват.
Повече не спорихме. И на тях им се искаше да се махнат от тук. Само Ловеца като че ли се колебаеше. Той, който пръв предложи варианта да напуснем.
28.
Могилните земи
Климатът във Веслоград не беше хубав. Но на север стана отвратителен, при все че имперските инженери бяха направили възможно най-доброто, за да прокарат използваем път през гората. По-голямата част от него представляваше кордюрой24 — с щателно одялани, рендосани и напаснати плътно една до друга талпи. На местата, където снегът ставаше прекалено дълбок зиме, имаше дори рамки, върху които да се опъват платнени покривала.
— Невероятен мащаб — отбеляза Едноокия.
Според идеята след триумфа на Господарката в Хвойноград Властелина вече не би трябвало да причинява проблеми. А май се полагаха прекалено големи усилия, за да се поддържа пътят отворен…
Новото платно криволичеше на много километри от старото, понеже великата река Трагик бе променила руслото си и продължаваше да приижда. Пътуването от Веслоград до Могилните земи се беше удължило с близо тридесет километра, а и последните стотина от пътя не бяха довършени изцяло. Така че изминахме и няколко трудни участъка.
Срещнахме обичайния набор търговци, които отиваха на юг. Всички те клатеха глави и ни убеждаваха, че си губим времето. Каквато печалба бе имало, вече я нямаше. Племената бяха избили до крак животните с по-ценни кожи.
От напускането на Веслоград насам Ловеца изглеждаше извънредно мрачен. Не можех да разбера защо. Може би е просто суеверие — Могилните земи си оставаха огромен кошмар за нисшите класи в Защитника. Властелинът е чудовищният Торбалан, с когото плашат малките деца. Макар че го няма от четиристотин години, следата му е отпечатана дълбоко в съзнанието на местните.
Отне ни седмица да покрием последните сто километра и постепенно започвах да се притеснявам за отминаващото време. Май нямаше да се справим със задачата и да се приберем у дома преди да дойде зимата.
Едва напуснахме гората и навлязохме в поляните към Могилните земи, когато спрях.
— Променени са!
Двамата магьосници крачеха зад мен.
— Оуф! — изписука Гоблин. — Което си е вярно, вярно си е!
Местността изглеждаше почти изоставена. Представляваше блато, като само най-високите части на Могилните земи все още стърчаха над водата. Когато за последен път бяхме тук, цяла орда имперски войници разчистваха, ремонтираха и изучаваха капището с неспирно дрънчене и бърборене.
Сега не се чуваше и звук. Това ме притесни повече, отколкото превърнатите в руини могили. Бавният, равномерен ръмеж продължаваше да се сипе от тъмносивото небе. Беше студено и тихо.
Тук кордюроят беше завършен. Понесохме се напред с по-бързо темпо, но не видяхме и една жива душа, преди да навлезем в града — сградите в по-голямата си част бяха олющени и плесенясали. Нечий глас се обади:
— Спрете и кажете какво ви води насам!
Спрях и попитах:
— А с кого имам честта?…
Псето Жабоубиец, по-ентусиазирано от обикновено, се насочи към една полуразрушена сграда и я подуши. На дъждеца излезе мрачен войник от Вечната стража.
— Ето ме.
— О! Стреснахте ме. Казвам се Свещаря. От „Свещаря, Ковача, Ковача, Шивача и Синове“. Търговска къща.
— Тъй ли? А къде са другите?
— Ковача и Шивача са тука вътре. Това пък е Ловеца. Работи за нас. Ние сме от Розоград. Чухме, че пътят на север отново е отворен.
— Е, сега вече знаете, че не е… — Стражникът се изкиска.
Стана ми ясно, че е в добро настроение заради времето. В Могилните земи денят минаваше за приветлив.
— Каква е процедурата? — попитах. — Къде трябва да отседнем?
— Единственото заведение е „Синият Уили“. Там ще се зарадват на някой и друг клиент. Настанете се удобно, а най-късно утре се явете в щаба.
— Ясно. Къде е този „Син Уили“?
Той ми обясни и аз пляснах юздите. Каруцата потегли. Заявих:
— Май доста през пръсти се отнесе!
— Че къде според теб ще избягаме? — противопостави се Едноокия. — Нали знаят, че сме тук? Това е единственият път назад. Ако не играем по техните правила, ще сложат тапата на бутилката!