— Така ли?
— Видял е прекалено много. Всъщност, вероятно тъкмо това е отишъл да провери. Властелина не спи. Аз… — той потрепери. Отне му секунда-две да се вземе в ръце. — Видях го, Знахар! Той ме гледаше и се разсмя. Ако не беше Едноокия… Щях да остана заклещен, досущ като Гарвана!
— О, боже! — прошепнах тихичко. Очите ми направо се замъгляваха от възможните последствия. — Буден е? И работи над освобождението си?
— Да. Да не говорим за това. Не споменавай на никого, преди да кажеш на Глезанка!
Долових нотка на фатализъм27 в гласа му. Съмняваше се, че ще се прибере заедно с нас у дома. Страховито!
— Едноокия знае ли?
— Ще му го кажа. Трябва да съм сигурен, че новината ще стигне целта!
— Защо тогава не го споделиш с всички ни?
— Не, Ловеца не бива да знае. Има нещо странно в него… Знахар, виж, старият магьосник… И той е там!
— Боманц ли?
— Да. Жив е — все едно е замразен или нещо такова. Не е мъртъв, но не може да стори нищо… Драконът… — Той млъкна.
Ловеца се приближи, понесъл две катерици. Едва ги изчакахме да се постоплят, за да ги нападнем.
Починахме си един ден, преди да навлезем в обитаемите земи. Оттук нататък щяхме да притичваме от едно укритие до друго — като мишки, само нощем. Питах се, какъв ли е смисълът, мътните го взели. Равнината на страха все едно се намираше в друг свят…
Тази нощ ме споходи златен сън.
Не си спомнях нищо, освен че Тя ме докосна и по някакъв начин се опита да ме предупреди. Мисля, че по-скоро изтощението ми, отколкото амулета, блокира съобщението. Нищо не остана.
Събудих се само със смътното усещане, че съм пропуснал нещо жизненоважно.
Край на надеждата. Край на играта. На два часа извън Великата гора осъзнах, че краят ни идва. Мракът е недостатъчно скривалище, а амулетите ми не всесилни.
Покорени се носеха в небесата. Усетих ги да приближават, когато вече беше твърде късно да обърнем назад. А и те знаеха, че сме на път. Ясно чувахме дрънченето на батальоните, които идваха да преградят отстъплението ни към гората.
Амулетът ми ме предупреди за близкото преминаване на Покорен, и то многократно. А когато не реагираше — може би новите Покорени не го задействаха, — то Псето Жабоубиец ни известяваше. Надушваше настъпването на проклетниците от километри.
Другият амулет се оказа полезен — както и уменията на Ловеца при полагането на лъжливи следи.
Но кръгът се затваряше. Все по-плътно. И ние знаехме, че не след дълго няма да останат цепнатини, през които да се изплъзнем.
— Какво да правим, Знахар? — попита Едноокия.
Гласът му трепереше. Той вече знаеше, но все пак искаше да му бъде наредено. А аз нито можех да дам заповед, нито сам да я изпълня.
Тези мъже ми бяха приятели. Бях прекарал с тях по-голямата част от живота си. Не можех да им наредя да се самоубият. Не можех да ги убия…
Но не можех и да им позволя да попаднат в плен.
Хрумна ми смътна идея. Доста глупава всъщност. В началото я помислих за проста глупост, родена от отчаянието ми. Каква полза би имало…
После нещо ме докосна. Зинах за въздух. Този път и останалите го усетиха, дори Ловеца и псето му. Скочиха като ударени. Зинах отново.
— Тя е. Тя е тук. О, проклятие!
Но вече бях взел решение. Може би щях да успея да спечеля време…
Преди дори да го обмисля и да се уплаша, смъкнах бързо амулетите си, пъхнах ги в ръцете на Гоблин и бутнах скъпоценните ни документи към Едноокия.
— Благодаря, момчета! Внимавайте! Може би ще се видим!
— Какво правиш, по дяволите?
С лък в ръцете — лъкът, който Тя ми беше дала много отдавна! — се втурнах в мрака. След мен се разнесоха тихи възражения. Мернах за миг Ловеца да пита какво точно става. После вече се отдалечавах.
Имаше един път недалеч оттам, а над главата ми висеше късче сребърна луна. Стигнах до него и се затичах под светлината й, като изцеждах и последните капчици сила от старото си тяло. Опитвах се да оставя колкото се може повече разстояние между мен и приятелите ми, преди неизбежното да ме сполети.
Тя щеше да ме защити засега — или поне така се надявах. А щом веднъж ме хванеха, можех да усуквам за останалите.
Изпитвах жал към тях. Нито Гоблин, нито Едноокия бяха достатъчно силни, за да помагат за носенето на Гарвана, а Ловеца нямаше да се справи сам. Ако изобщо стигнеха Равнината на страха, нямаше как да избегнат и неизбежното обяснение пред Глезанка…