— Много изтънчен човек — каза Кат, когато отиваха към стаята.
— Ако само допуснеше, че имаме толкова много пари със себе си, щеше да ни пререже гърлата на място.
Кат преглътна и каза:
— Така ме стресна, когато започна да говориш за такива количества наркотици. Не нося толкова пари.
— Това беше блъф. Флорио никога през живота си не е търгувал с повече от десет килограма. Направо го шашнах. Не очаквах да се преструва и да лъже, защото няма достъп до такива количества. Той е дребна риба. Просто исках да го питам за момичета.
— Олекна ми, когато му каза, че ни трябват четиридесет и осем часа, за да получим парите — каза Кат.
— Човек трябва да стои на разстояние от толкова много пари. Иначе може да се срещне с някой от хората на Флорио по тъмните улички. Ти колко си донесъл?
— Два милиона долара.
Блуи спря и го зяпна.
— Какво?
— Плюс сто хиляди джобни пари, които ти предложи.
— Свети Исусе Христе! — прошепна Блуи с пресипнал глас. — Къде са?
— В стаята каза Кат, изненадан от реакцията му. — В оня алуминиев куфар. Нали се разбрахме да взема много пари, Блуи.
— Имах предвид двеста-триста хиляди. Божичко! Сега не мога да бъда спокоен нито за миг.
Блуи отвори стаята.
— Боже господи! Той си седи там просто така — посочи куфара той.
— Ключалките са с шифър — каза Кат. — Мислех, че е по-безопасно да го оставя отгоре, вместо да го крия под дюшеците.
Блуи седна на леглото и попи потта от челото си. На вратата се почука тихо и той подскочи.
Кат, който беше по-близо до нея, отвори. Влезе телохранителят на Флорио и отиде при Блуи.
— Сеньор, вие се интересува от момиче? Чух да казва това. Така ли е?
— Не ми трябва курва — каза Блуи.
Очите на новодошлия се присвиха.
— Мисля, че търси точно определено момиче.
— О? — каза Блуи, като се преструваше на безразличен. — Какво имаш предвид?
— Мисля, че търси момиче, което познава.
Блуи не отговори.
— Познавам един човек, който има такова момиче.
Сърцето на Кат подскочи.
— Какво момиче? — запита Блуи и хвърли многозначителен поглед към Кат.
— Северноамериканка. Красива. Аз самият виждал нея.
— Къде е тя?
— Тук. На около три километра от града. В много богата къща.
— Как се казва това момиче? — запита Кат, като се стараеше да говори спокойно.
— Кати, сеньор. Това северноамериканско име, нали?
— Може би. Как изглежда?
— Много красива, сеньор. Толкова висока — вдигна ръка до челото си. — Косата й е като злато, но не в основата. Тук по-тъмна — каза той, като опря пръст върху своята коса.
— На колко е години?
— Млада е. Кожата й е много гладка.
Без да обръща внимание на разтревожения поглед на Блуи, Кат извади от портфейла си една снимка. Последната, която си беше правил с Джинкс — на нея тя беше облечена в дрехи за тенис. Подаде я на мъжа.
— Това ли е момичето?
Телохранителят я разгледа и каза:
— Мисля, че е тя. Косата е като злато, но мисля, че е това момиче.
Блуи стана.
— Ще ни заведеш ли там? Ще има пари и за теб.
Мъжът вдигна ръка.
— Не сега. Много рано. Но довечера има парти. Мога да ви взема покани. Хиляда американски долара?
— Ще ти дам петстотин долара, когато влезем — каза Блуи, — и още петстотин, ако момичето е това, което търся.
— Аз дойда за вас единадесет довечера. Трябва носи костюм, връзка.
Блуи кимна в знак на съгласие и телохранителят излезе.
— Избързваш — каза той на Кат. — Не ми харесва това. Твърде хубаво е, за да бъде вярно.
— Не. Не е.
— Какво искаш да кажеш?
— Има нещо, което не съм ти казвал. Джинкс16 е прякор. Когато беше малка винаги чупеше разни неща. Името й е Катрин — на майка й.
12.
Каменното лице — така Кат го наричаше мислено — дойде навреме — в единадесет вечерта. Поиска от прислугата пред хотела да му докарат колата.
— Вие карате своята кола. Когато влезете в къща, ми давате петстотин долара, нали?
— Окей — каза Блуи.
— Когато видите момиче, ми давате още петстотин, нали?