Кат затвори телефона и отиде в банята.
Този път Мег носеше бяла рокля и изглеждаше още по-добре, тъй като бялото на очите й контрастираше изненадващо със загара на кожата.
— Хайде да отидем направо в ресторанта — каза Кат, като я хвана под ръка. — Изведнъж си спомних, че заради случилото се не съм ял нищо от вчера на обяд.
Пое ръката й и я отведе до масата. Установи колко е приятен допирът до хладната й кожа.
След като си поръчаха напитки и вечеря, тя отпи от своето мартини и го постави на масата.
— Преди да ми разкажете какво се случи, трябва аз да ви кажа нещо — каза тя.
— Целият съм в слух.
— Работя като телевизионен журналист на свободна практика. Продавам материалите си на американските телевизионни мрежи. Името ми е Мария Евгения Гарсия-Гревил, но съм известна като Мег Гревил.
— Разбира се — досети се Кат. — Гледал съм някои ваши неща. Мисля, в програмата „Днес“. Беше нещо за партизаните от Централна Америка.
— Да. Това е мой материал.
— Но вие никога не се появявате на екрана, нали?
— Не. В началото на седемдесета година работех в една местна телевизионна станция в Лос Анжелос и успях да ги убедя да ме изпратят във Виетнам с един кинооператор и озвучител. Не за да следя хода на войната, а за да направя материали с човешки облик — разговарях с момчета от Лос Анжелос, които лежаха по болниците: пращаха поздрави до мама и така нататък. Тъкмо пристигнахме и нападнаха Сайгон. Моят кинооператор и озвучителят загинаха от снаряд, който падна зад стената, където се бяхме скрили. Аз бях тежко ранена. Събрах част от оборудването, сама снимах и коментирах, колкото имах възможност. Продължих до края на нападението. Когато се върнах в Лос Анжелос, материалът беше излъчен първо по местната мрежа, а после и по националната. Получих награда „Пийбоди“21 за това. Оттогава не работя по друг начин. Субективната камера и невидимият коментатор — това стана моят личен стил, а през годините оборудването се умали и олекоти доста, така че е по-лесно.
— Вие сте на свободна практика. Не работите ли за телевизионни мрежи?
— Не. Харесва ми да съм независима. Мога да снимам каквото си искам, а и ми плащат добре. Правя предавания най-често от Южна и Централна Америка и от Филипините. За първи път дойдох тук, за да снимам едно индианско семейство в Амазония, баща, жена и двамата им синове, което имаше собствена фабрика за кокаин. Срещнах се с някои хора, създадох връзки, влюбих се в страната. Купих едно място до Картахена и си построих къща. Имам апартамент в Ню Йорк, но когато се уморя, отивам в къщата. Чух за уличните деца в Санта Марта и съм тук вече повече от седмица. Снимам материал за тях. Мисля, че е подходящ за програма „Днес“. Почти съм готова. Вчера, когато се срещнахме, снимах последните метри лента.
— Звучи интересно.
— Така е. Винаги искам да съм искрена в отношенията си и ето, й вие знаете, че съм репортер.
— Да не би да искате да снимате материал за това, което търся тук?
— Не, нямах такова намерение. Пък и вие си отивате у дома. Не. Просто съм любопитна, след като се озовах вътре в нещата. Но аз съм репортер и искам да знаете, че ако ми кажете нещо, то може да се появи в някое предаване.
— Добре. Ще пропусна изгубването на яхтата, защото сте чели за това.
— Това, което четох, е разказът на „Таим“. Тогава бях в Хондурас.
— Беше точно отразено и затова ще започна няколко месеца след това, фактически преди по-малко от месец.
Кат й разказа всичко от телефонното обаждане до настоящия момент, като й описа подробностите, с изключение на контакта си с Джим. Откри, че след като свърши разказа си, можеше да разгледа нещата в перспектива. Вече не се съмняваше, че това е краят на търсенето.
— А как точно се срещнахте с Блуи Холанд?
— Приятел на мой приятел. Боя се, че мога да ви кажа само толкова.
— И сега смятате, че дъщеря ви наистина е мъртва?
Кат въздъхна.
— Вече не съм сигурен за гласа по телефона, но като оставим това, аз нямам никакво доказателство, че тя е жива. Благодарение на вас зная, че един от убийците й е мъртъв, а това означава, че работата ми е наполовина свършена.
— Бихте ли я свършили докрай, ако можехте да намерите Дени?
Заля го вълна от гняв, като помисли за Дени.
— Ако той седеше тук в този момент, не мисля, че бих могъл да отговарям за действията си. Но не зная откъде да започна да го търся. Вие мислите ли, че ще знаете в тези условия?