— Колега, елате да ме заместите. Хванете сърцето!
Падарев в първия момент не разбра, че става дума за него. Чак когато забеляза погледите на другарите си върху себе си, съобрази и се изчерви.
— Аз ли? — запита той.
— Да, хванете сърцето и започнете ритмично да подражавате на движенията му.
Падарев почувствува, че ръката му напипва отпуснатата сърдечна торбичка. Миг колебание и отново започна: свиване, отпускане, свиване, отпускане…
— Вижте, той се зачервява! — извика Андреева. Една плаха руменина бе полазила по лицето на младежа, отначало нерешително, а сетне по-уверено. Ушите и устните му постепенно загубиха синия си цвят. Падарев даже усети как безжизненото дотогава сърце започна леко да потрепва. Той удвои усилията си. Но радостта не трая дълго. Сърцето се превърна отново в безчувствена маса. Всичко бе свършено. Мъртво сърце не се съживява — то дава или всичко, или нищо.
— Така е, колеги — каза на омърлушените студенти половин час по-късно д-р Тенев. — Такава е нашата работа. Ние познаваме и голямата радост, и голямата скръб. Невинаги и не всички усилия на лекарите се увенчават с успех. Човешкият организъм е толкова сложен, а заболяванията толкова разнообразни, че на лекаря нерядко се случва да вкуси мъката на неуспеха. Но когато той е вложил себе си в борбата със смъртта, когато е направил всичко, на което е способен, този лекар е достоен за уважение. За жалост мнозина не знаят това и мислят, че медицината може всичко. Смъртта на болния ние преживяваме на два пъти — втория път пред неговите близки. Как да им кажеш, как да им обясниш, че толкова можем… Не, нашата професия не е като другите. При нас чиновниците не виреят. Помнете едно — трябва винаги и навсякъде да бъдете преди всичко човеци и по човешки да се отнасяте с болните и техните близки!…
Неусетно нощта се бе изнизала. Петимата кръжочници трябваше да се подготвят за учебните занятия през деня. Утринта ги посрещна свежа и усмихната по пролетному. По алеите на института вървяха първите служители, които идваха на работа. Петимата пристъпяха мълчаливо, все още под впечатлението на необикновената нощ. Изведнъж високоговорителят, недалеч от входа на хирургическата клиника, запращя и засвири.
— Това е животът — тихо прошепна Андреева.
Никой не отговори. Понякога първите стъпки носят много горчивина. Някои казват, че било за хубаво…
1961 г.
Радостта на Желязко
За нея Желязко беше чел в книгите, беше слушал по радиото, от хората, но самият той не я познаваше. Радостта! Един младеж не я познаваше. Тя бягаше от него. Колко пъти бе протягал ръце към нея. Зовеше я денем, сънуваше я нощем, но тя: винаги се изплъзваше. Протягаше Желязко ръце и ги отпускаше безпомощно. Той не можеше друго да протегне. Не можеше да стане, да се затича и да я прегърне, както правят другите. Неговите патерици му позволяваха с труд да отиде най-много до прозореца и оттам да гледа жадно и ненаситно света, хората. А те ходеха радостни, смееха се. Идваха и при него, тешаха го, но как да му помогнат?…
Само две години бе живял малкият Желязко А., когато се случи нещастието. Детският паралич дойде внезапно. Повали го на легло. После всичко се разви много бързо. Отначало почувствува болки в дясното краче, сетне все по-слабо започна да го движи, докато накрая съвсем престана. След време оздравя наистина, но крат кът му остана неподвижен.
Годините изминаха бързо. Стана левент, но десният му крак остана схванат, неразвит, с 8 сантиметра по-къс. Дадоха му патерици, но трудно се движеше с тях. Та нима можеше бездушното дърво да замени крака на един младеж.
Помръкна лицето на Желязко. Затвори се в себе си и заживя всред четирите стени на стаята — до прозореца, който му стана по-скъп от всичко друго. Не го радваше нищо. Тежкият недъг можеше напълно да го откъсне от живота, ако Желязко не стана шивач. Работата го поглъщаше целия.
Един ден посъветваха Желязко да се обърне за помощ към лекарите. „Ще ти помогнем! — казаха му те. — Ти ще проходиш!“ За първи път Желязко срещна хора, които можеха да му помогнат, разбра какво значи надежда. И заживя с нея…
И ето че в село пристигна вест, викаха го в София. Качи се на влака и замина за лечение в Института по протезиране и възстановителна хирургия.
Посрещна го един невисок, слаб лекар. Беше младолик, но косите му белееха. Прегледа Желязко и му се усмихна. Младежът изведнъж почувствува доверие към него. Видя, че и болните, и персоналът го уважават, и реши за себе си: „Добър лекар е това!“ Узна и името му — доцент Янаки Холевич.
В института всеки ден за него бе изпълнен с напрежение: правеха му изследвания, наблюдаваха го. Най-сетне една сутрин доцент Холевич влезе в стаята, седна на леглото и хвана ръката му: