Доцент Тенев погледна часовника си и тръгна обратно към дома. Трябваше да си почине. Операцията обещаваше да бъде тежка.
Минутите се отронваха поразително бавно. Часовникът на стената потракваше монотонно и всичко, заедно със забулените фигури, на операторите, изглеждаше като в приказка, но в една жестока приказка. Защото действителността на разгневената природа бе неумолима, а фантазията оставаше за фантастите.
Доцент Тенев повдигна за миг глава. Над бялата маска той пое дъх и съзря колегите си и интернистите, които лекуваха Цветанка. Едва ли не цялата клиника се бе събрала в операционната зала. Във всеки поглед той прочете съчувствие, желание за съдействие.
— Вижте, колеги — каза той.
Всички се спогледаха. Разтворената плът на Цветанка аленееше. Тежката болест бе повредила силно стомаха на болната. Ако се изрежеше само част от него (както обикновено се практикуваше), ефектът би бил минимален. Тогава какво? Доцент Тенев отново погледна колегите си. Миг само. Очи в очи, както на бойното поле за секунда се решава изходът на битката. Решението бе взето. Операторите ловко отстраниха целия заболял стомах и на неговото място пришиха за хранопровода гънка от тънкото черво. Това, разбира се, лесно се говори и лесно се пише. Но в действителност? В действителност бяха нужни пет часа.
Това обаче не бе всичко. Болестта се бе прехвърлила и върху черния дроб. Поразен бе целият десен дял. Ако бе обхванат левият, би било по-лесно. Десният с неговата структура и изобилие на кръвоносни съдове затрудняваше много операторите. Друг изход обаче нямаше. Трябваше да се премахне и той. Но сега се намесиха интернистите. Кръвното налягане на оперираната започна да спада. Тя не би понесла двата сеанса наведнъж. Втория решиха да отложат за по-късно.
Операцията завърши. И докато лекарите се миеха, в оперативния журнал записаха: „Оператор: доц. Стойчо Тенев, асистенти: д-р Н. Гацински и д-р К. Караиванов. Операционна сестра: Т. Цветкова.“
През месец юли направиха и втория сеанс от операцията — премахната бе поразената част от черния дроб. Дните след това не преминаха нито леко, нито бързо. Но на пост бяха всички лекари: и хирурзите, и интернистите. Целият колектив на клиниката се грижеше за оперираната. Цветанка започна бързо да се възстановява. Силите й се възвръщаха. Напълня. Близо осем месеца пролежа тя в хирургията, но нито за миг не се почувствува на чуждо място. Тя знаеше колко труд бяха положили лекарите, за да я спасят. Виждаше с каква любов я обграждат и им беше благодарна. Но не знаеше, че такава тежка и отговорна операция бе направена за първи път в България. Нещо повече, тя изобщо бе една от рядко правените, и то сполучливо, подобни операции в света. Но за Цветанка не това бе най-важното. Тя разбра само, че ще живее…
… И един августовски ден Цветанка с плаха ръка разтвори болничната врата. Тя си отиваше в къщи. Напускаше тази сграда, която й бе станала втори дом. Пред нея бе животът. Тя тръгна по сгряната от слънцето улица, по която вървяха засмени хора. Усмихна се и тя и се обърна. От терасата на клиниката няколко души с бели престилки й махаха с ръка. Там бе и доцент Тенев. Погледите им се срещнаха. И когато Цветанка почувствува как сълзата парва страните й, доцент Тенев също обърна лицето си встрани и с привидно строг тон даде някакво нареждане на сестрите. Той беше също човек като всички останали…
1965 г.
Завръщане сред хората
Мнозина казват: мълчанието е злато. Добре, но ако е за цял живот?… Светът на мълчанието не може да възбуди други чувства, освен състрадание към тези, които са обречени да живеят в него. Състрадание и желание да им помогнем…
— Ас… ште гго… во… рря! — едно съвсем младо момиче се усмихваше свенливо от болничното легло и упорито повтаряше (не, по-скоро се мъчеше да повтаря) този израз, конто му доставяше видима радост.
— Да, ти ще говориш. Само трябва упорито да се учиш. — Младата, облечена в бяла престилка жена, която седеше до леглото на момичето, приятелски му се усмихна.
— Хайде да започнем отначало. Кажи сега какво виждаш на тази картина?
— Кра-ва.
— Така, много добре, крава. А какво прави кравата?
Миг тишина и две очи грейнаха, за да изпреварят все още трудноразбираемия отговор. Но все пак отговор!
— Ппа… есе.
— Браво. А сега можеш ли да кажеш какво виждаш на тази снимка?
Пред очите на болното момиче се появиха картинки с хора и животни, появиха се и цветни кубчета, които то трябваше да подреди по установен модел. Появи се един мъничък свят, едно умалено копие на всекидневието, което малката пациентка трябваше да възприеме в съзнанието си и да отрази в словесна реч. А облечената в бяло жена все така и се усмихваше, помагаше и задаваше въпроси — един път, десет пъти, сто пъти. Аз не бих издържал на нейно място…