Иван Вазов
Цалувка на Македония
Елисавета Александровна Вронцова остави перото, което скърбуца по лазурно-гладката хартия около половин час, облегна се с въздишка на креслото си, като фърли разсеян поглед върху скъпите картини на срещната стена на кокетната й стая, чиито прозорци гледаха в Сергиевска улица, в Петербург. После зе с аристократически малката си бяла ръка писмото от масичката си, претрупана с изящни дреболии и бронзови статуйки, и зачете с полуглас онова, което беше писала.
„Драги Саша,
Това е третото ми писмо, с което искам отговор от тебе. Де се дяна, драги Саша? Защо се умълча? Или пък не си в Цариград? Но ти тръгна за там, а от Белград ми даже прати и адреса си… Какво да мисля? Какво да предполагам за твоето мълчание?… Довчера аз си го обяснявах с това, че си погълнат от куп нови впечатления в очарователната столица на Босфора, че си занят с тичане по събиране сведения или в писане кореспонденциите си…“
Тя прекъсна да чете, остави писмото пак с въздишка. По хубавото й лице мина пак мъгла. Тя стана и заходи нервно по стаята.
— Не — каза тя, — това не може да бъде; той все би намерил няколко минути свободно време да ми надращи поне два-три реда, да се обади. И в редакцията, дето три пъти ходих да питам, и там нямат никаква вест от него, и там се очудват от мълчанието му!
И Елисавета Александровна в силна тревога се питаше хилядния път какво значеше това мълчание на младия й мъж, тъй любящ досега, тъй нежен и внимателен.
Понякога й дохождаха — а това фана да става често — мрачни мисли и предположения: не е ли го увлякла магията на погледите на някоя от тия цариградски жени, за опасната хубост на които тъй много бе слушала? Не е ли смутено сърцето му от зловещи за нейното щастие вълнения? Тия южни небеса, тия разкошни брегове на Босфора крият такива упоителни коварства за сърца горещи, за въображение живо и романтично, като Сашовото!
И дойдоха й пак на ума думите, които й каза шеговито княгиня Строгонова миналата събота в Михайловския театър: „Как, Елисавета Александровна? Не си получила още писмо от Александра Василивича? Поздравлявам те тогава: ти си намерила съперница в някоя черноока константинополска сирена! Аз знам сантименталната натура на Александра Василивича: буен, с пориви горещи за всичко високо или прекрасно… Той е кореспондент по звание, а поет по призвание… А поетите са несигурни съпрузи!“… И княгинята се смя с глас за тая си жестока духовитост, без да иска да знае какво будеха в нейното сърце тия загатвания. Нея нощ тя, Елисавета Александровна, не спа, мъчена от кошмари…
— А може би, възможно е — мислеше си тя — тая дъдрива Строгонова да има малко право: Саша е действително увлекающа се природа… неспособен да противостои на поривите на сърцето си… Той тъй я люби, тъй я обожава, с такава парлива тъга се раздели от нея, такава пламенна страст дишаше последното му писмо от Белград!… Но там, тоя босфорски небосклон е тъй поетически, тия лазурни вълни и небеса и прелестта на природата и на жената са тъй съблазнителни и неотразими за горещи глави, като Сашовата!… Боже, боже! Двайсет деня да ми не пише! Нито една думица от него!… Възможно ли е да съществува такова увлечение, което да застави една нежна и любяща душа да забрави всичко скъпо и драго на света?
Елисавета Александровна правеше усилия над себе си, за да отклони мислите си на друга посока; тя се мъчеше да си обясни това необяснимо нещо с други мотиви по-малко язвителни за нейната любов и самолюбие… Но напразно: пред погледа й се мяркаше малкия и сладострастен лик на една източна красавица, която омагьосваше упленения Саша и го правеше да забрави дълг, свети привязаности, нежния, любимия и любящия образ на жена си…
Тя пак погледна портрета му на стената. Той я гледаше усмихнат със своите красиви и проницателни сиви очи… Кого гледат сега тия очи? Кой е уловил блясъка им, кой е обладал душата, която свети в тях?
И люти страдания изкараха две сълзи под дългите клепачи на хубавите й черни очи.
Навън се хлопна някоя врата. Тя трепна и чака няколко минути. Не, никой не влезе. Тя се тъй трепка от толкова време при всяко хлопване на външната порта, при всяко появление на Дуня, дебелата чухонка слугиня, надявайки се да й носят писмо… Не, писмо няма!
— Боже, боже!
Тя натисна електрическия звънец, па тури писмото в плик, на който надписа:
Monsineur Alexandre Vrontzoff
Palace Hôtel, Constantinople
Дуня влезе.
— Дуня, пусни това писмо в пощенската кутия.
След излазянето на горничната Елисавета Александровна ходи няколко минути развълнувана, все под натиска на мъчителните си безпокойства. Тя ненадейно се спря с вдъхновено лице.