— Да пратя Дуня пак на редакцията. Нещо ми казва, че там ще има какво-годе известие от Саша.
Някоя вратня се хлопна пак.
Елисавета Александровна трепна.
— Не е това Дуня, Дуня тъй скоро не може да се върне…
Чуха се стъпки в антрето, стъпки на непознат човек. Вратата се почука.
— Свободно!
На прага се появи пощенския раздавач.
Сърцето на Елисавета Александровна се преметна в гърдите.
Раздавачът й подаде един плик. Още преди да го земе, тя разбра, че това е от мъжа й. Да, почеркът с молив на плика беше негов! Тя извади и даде една рубла на раздавача и с разтреперени ръце разкъса плика.
— С молив написано! Боже мой! — каза тя очудена, като фърли поглед на писмото: — И на такава проста и смачкана хартия!… Какво значи туй?!
Тя задъхана, с разтупано от лудо вълнение сърце, зачете бързо, а ръцете й трепереха, като държаха многожеланото писмо:
„Скъпа моя Лизо!
Усещам безпокойствата ти и още първите думи на писмото ми са молба за прошка за дългото ми необаждане. Мило дете, знам, че ти ме мислиш при прекрасните босфорски брегове, под чаровните небеса на Цариград, отдето нетърпеливо си очаквала писмата ми, обещани при раздялата… А аз не съм там. Аз съм сега съвсем на друго място, дето няма ни поща, ни телеграф, ни преки съобщения с цивилизования свят… дето едва можах да намеря един молив и тая груба хартия, за да ти напиша тия редове, които кой знае кога ще стигнат под твоите мили очи, които цалувам с любов.
Да, аз съм сега в една извънредна, необикновена обстановка. Слушай: аз съм в едни диви и навъсени планини. Ям сух хляб, често гладувам, спя на земята или на голи канари, в тъмни и непристъпни усои, увит само с един шал. Около мене са хора с обрасли с косми лица, оплескани с кал, често с кръв, въоръжени до шията, страшни, грозни, величествени. Аз съм в една чета от «разбойници»! Не се ужасявай, драга Лизо, при тая дума. Аз не съм пленник на тия разбойници, а съм гост, а тия разбойници са такива, пред които всеки човек със сърце би трябвало да падне на колене в адмирация!… Накъсо, аз съм сега в една чета от македонски революционери. Дене въздухът ехти от залповете на битките пи с турските войски, ноще — сбрани накуп в планинските пустини, ние си натъкмяваме оръжието за утрешните борби… Как попаднах тук? И аз не зная. На минуване през София неудържимо желание ме заведе на турската граница, а един път там вече — нищо в света не можа да ме удържи да не префръкна заедно с трима студенти българи в редовете на тия идеални человеци и да зема участие в борбата им за великите принципи, на които съм се кланял през живота си.
Скъпа Лизо! Ти ще ми простиш това увлечение, нали? Ти ще ми простиш… Твоето чудно сърце ще разбере… Когато се върна в Петербург, ако оцелея, а аз вярвам дълбоко в това, аз ще ти разкажа чудесата от подвиги, от нечувана доблест, от примери на самопожертвоване и героизъм, пред които бледнее историята! Боже мой, трябва да видиш, Лизо, тия млади момци, тия буйни глави!… Ние там, в Русия, говорим и пишем за идеали, тук мрат за тях, и това правят тъй просто! Да гледаш петнайсетгодишни юноши с каква смелост държат в ръката си бомбата със запален фитил, бомбата, която крие сто ужасни смърти, и се спущат към неприятелите, обстреляни от куршуми, да я фърлят в редовете им! Да видиш български местни селянки, жени, девойки нежни, като ангели, като ни превождат през горите ноще, как пренасят през хиляди опасности храна за юнаците, как радостно делят съдбата им!… Но ръката ми трепери от вълнения. Духът на свободата надали се е проявявал някога в по-светла форма, надали е създавал по-идеални ратници, по-величествен героизъм… Молете се, Лизо, там за тия човеци! Молете се и обичайте ги… Но от цепта човек ни обажда, че войска се задава зад ближното бърдо… Ще имаме пак бой… Сбогом, прелестно мое дете. Очаквай ме с упование на бога, както аз храня дълбокото упование, че пак и скоро ще те прегърна. Твоята любов е ангелът ми хранител, който ще ме закриля от смъртта. Аз впрочем не знам де би я намерил човек по-славна.
Цалувам те, ангело, до добро видение.
Тебе любящий Александър.
П. П. Ти ще ми простиш, мила Лизо. Нали?“
Елисавета Александровна остави писмото. Очите й светеха от сълзи. Но лицето й беше станало ясно, а погледът й пламтеше от вдъхновение.
Тя няколко време стоя безмълвна, а най-сетне избъбра:
— Ах, благородният мой Саша! Ах, благородният мой Саша!… Той има право: аз го простих…
Но нови сълзи рукнаха из очите й.
Тя стана, отиде в кабинета на мъжа си, отвори големия атлас, намери Европейска Турция, па седна на канапето и дълго гледа в картата. Па ненадейно тя залепи розовите си устни на едно място на картата и дълго ги държа там.