— Заповядайте, запалете една цигара и се успокойте. Лекарят изглеждаше доста симпатичен и дружелюбен, но и той беше пришълец, значи не биваше да му се вярва.
— „Запалете една цигара и се успокойте“, само това повтаряте! — беснееше Питър Марлоу. — Попитах защо ни зяпате така.
Лекарят запуши, приседна на едно от леглата и тутакси съжали, защото по леглата се въдела една зарази, не ти е работа. И все пак искрено желаеше да бъде полезен с нещо на мъжете тук.
— Ще се опитам да ви обясня — започна той спокойно. — Вие, всички вие тук сте понесли неща, които не могат да се понесат, и сте изтърпели страдания, които не могат да се изтърпят. Всички приличате на вървящи скелети. От лицата ви са останали само очите, а в тях има един такъв израз на… — Той спря за миг да потърси подходящата дума, защото знаеше, че те имат нужда от помощ, от грижи, от топлота. — Не знам как точно да ви обясня — уплаха може би… Не, не е уплаха! Страх също не е… Просто в погледите на всички вас гори едно и също особено изражение. И сте живи, когато по всички закони на природата би трябвало да сте мъртви. Ние не можем да проумеем как сте оцелели и защо точно той е оцелял, а не някой друг. Ние, които идваме отвън, ви гледаме, защото не можем да ви се начудим…
— Като на уродите по панаирите, така ли?
— Да — спокойно отвърна лекарят. — Би могло и така да се каже но…
— Ей, богу, ще светя маслото на всеки, който ме зяпне като че ли съм маймуна.
— Ето, вземи — опитваше се да го усмири лекарят, — вземи тези хапчета. Ще ти помогнат да се успо…
— Не искам никакви хапчета! Искам да ме оставите на мира! — изкрещя Питър Марлоу, блъсна ръката му и изскочи навън.
Американската барака бе пуста.
Той се хвърли на леглото на Царя и заплака.
— Довиждане, Питър — каза Ларкин.
— Довиждане, полковник.
— Довиждане, Мак.
— Всичко хубаво, момчето ми.
— Хайде, пък обаждай се!
Ларкин раздруса ръцете им за сбогом и се отправи към портала, където камионите чакаха да откарат последната група австралийци до кораба. И после у дома.
— Ти кога заминаваш, Питър? — попита Мак, след като Ларкин се изгуби от погледа им.
— Утре. А ти?
— Аз още днес, но ще остана в Сингапур. Няма смисъл да тръгвам, докато не разбера къде да ги търся.
— Още ли нямаш новини?
— Не. Но трябва да са някъде из Индонезия. Не са мъртви, иначе щях да го усетя, със сърцето си щях да го усетя. — Мак вдигна раницата си и по навик провери дали скритата консерва сардина е все още вътре. — Чух, че в един от лагерите на Сингапур имало няколко жени от същия кораб. Може някоя от тях да знае нещо или да ме насочи… Ако ги намеря де. — Той протегна ръка. — Salamat!
— Salamat!
— Puki mahlu!
— Senderis — отвърна Питър Марлоу.
По лицето му потекоха сълзи, но той не се срамуваше от тях. Нито пък Мак от своите.
— Винаги можеш да ми пишеш „до поискване“ в Сингапурската банка, момчето ми.
— Непременно. Наслука, Мак!
— Salamat!
Питър Марлоу остана на пътеката, разполовяваща лагера, и го изпрати с поглед. Като стигна върха на възвишението, Мак спря, обърна се и му махна. Питър Марлоу помаха в отговор и Мак се изгуби в тълпата. Сега вече Питър Марлоу наистина бе сам.
Последно утро в Чанги. Изнесоха последния мъртвец. Най-тежко болните офицери вече бяха напуснали шестнадесета барака. Питър Марлоу дремеше на леглото си под мрежата против комари. Около него мъжете се събуждаха, ставаха, точеха се до тоалетната. Карстеърс вече правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа с едната ръка и трепеше мухи с другата, партията бридж вече бе започнала, Майнър пак свиреше гамите на дървения си ксилофон, а Томас по навик ругаеше, че закуската закъснява.
— Я виж, Питър, какво ще кажеш? — попита Майк.
Питър Марлоу отвори очи и го изгледа.
— О, много си се променил!
Майк потърка с опакото на ръката току-що избръснатата си горна устна.
— Все едно, че съм гол. — Той се взря в огледалото, после сви рамене. — Е, това е, нямам вече мустаци и толкоз.
— Хайде, манджата дойде — провикна се Спенс.
— Какво има тая сутрин?
— Овесена каша, препечен хляб, сладко, пържени яйца, бекон и чай.
Някои се оплакаха, че порциите са малки, други — че са големи.