Николай Теллалов
Царска заръка
Посвещавам на всички волни и неволни участници в тази история
Вместо пролог
На шести януари хиляда деветстотин деветдесет и осма година, малко преди полунощ, над Софийско поле се изсипа дъжд с гръмотевици. Така започна празникът Богоявление. Традиционното хвърляне на кръста завърши в различни места из България с това, че го хващаха още преди да е цопнал във водата. Някои впечатлителни хора обсъждаха странната поличба, но други пък, по-практични люде дори не се питаха имало ли е изобщо някакво знамение…
Глава 1
1
Гонгът на входната врата, някога мелодичен, а сега дразнещ като музика на рейв-парти, отекна в коридора. Лъчезар Хисарски, за приятелите просто Зако, пожела всичко най-лошо на неканения посетител и нарочно бавно се запъти да отвори.
Мразеше да го прекъсват. Бе предупредил всички приятели и възможни познати, че работи, по дяволите!… Сега заради „скъпия“ гостенин навярно щеше да изгърми цял пакет цигари, преди да се съсредоточи.
Превъртя безшумно ключа и отвори рязко вратата. Свирепият му поглед опря в разтворена служебна карта.
Зако дълго разглежда документа, тромаво вниквайки в това какво общо може да има един безработен преводач като него с организация като Националната следствена служба на Републиката.
— Лъчезар Хисарски?
— М… Да.
— Георгиев от НСС. Бих желал да ви задам няколко въпроса относно изчезналия Радослав Христов Радославов…
Едва сега Зако се усети неудобно, сякаш на проветриво място, от вниманието на властта. Изпита нещо близко до страх. Слава Богу, първата паническа реакция премина за миг, но никак не беше приятно.
— … Може ли да вляза?
Навярно го питаше за втори път. Зако рязко кимна и отстъпи.
— Чай?
— С удоволствие.
Лъчезар внимателно му наля от порцеланово чайниче. Сети се и открехна прозореца. Синкава тютюнева мъгла тежко заизпада навън в необичайно студения априлски ден. Зако веднага запали нова цигара, преметна крак връз крак и наежено зачака гладкият господин насреща да изплюе камъчето.
Георгиев от НСС приличаше на рекламен агент, бе една педя по-висок от домакина, имаше тясно слабо лице, изпъкнали бледосини очи и бяло-червеникава северна кожа. Той вежливо отпи от чая, проточи едно светско „Ммм!“ и погледна към бюрото, където уютно мъркаше електрическа пишеща машина, а в пепелника догаряше забравена угарка.
— Съжалявам, че ви прекъсвам работата…
Съжаляваш ти, как пък не…
Лъчезар стремително стана — усети как недобре дошлият посетител трепна — и изключи машината. Стори го грижовно, сега тя особено остро го подсещаше за Радослав. Смачка фаса и захлопна книгата, The Summer of Katya1, над чийто превод се бъхтеше с мизерна надежда за хонорар.
— Няма нищо — подари той на госта си змийска усмивка, докато се настаняваше отново в креслото.
Сетне въпросително вдигна вежди.
Георгиев веднага придоби още по-служебен вид. От куфарчето му върху масата се появиха черен журналистически диктофон „Сони“, мъничка касетка и папка. Зако го наблюдаваше с непроницаемите си въгленочерни очи.
— Господин Хисарски — започна сътрудникът от НСС, като мина без предварително прокашляне, — налага се да ви помоля за известно сътрудничество… — Издържа къса пауза, на която Лъчезар не реагира, и разтвори папката. Вътре имаше доста листове. — Преди всичко да ви попитам, имате ли нещо против да запишем разговора?
Зако мръдна рамене.
— Чудесно, тогава подпишете този формуляр…
Зако драсна завъртулката си на посоченото място след бегъл обзор на бланката. Завидя за писалката — обичаше подобни стилни вещи.
Георгиев натисна бутона „запис“ и на диктофона грейна червен светодиод. Зако се понамръщи. Човекът от следствената служба сключи пръсти пред себе си и загледа листовете в папката. Носеше златна венчална халка.
— Така… Натоварен съм с изясняване на някои моменти от случая с изчезването на Радославов и бих желал да ви задам няколко въпроса…
(Зако неволно отклони къс поглед към пишещата машина, сякаш Дичовият подарък можеше с нещо да се издаде.)
… Моля, кажете за магнетофонния запис трите си имена, ЕГН-то, ако го знаете наизуст, моля… По-високо и по-ясно, ако обичате.