Разу щракна с пръсти и от кошницата под един индийски люляк изскочи топ коприна, разви се и се издигна във въздуха, оформяйки люлка. Тя даде знак на Нахри и Зейнаб да седнат.
— Минаха две хиляди години, преди един джин да ме открие. Той ме върна в Девабад и ето ме тук. — Ярките очи на Разу помътняха. — Никога вече не видях ифритския си братовчед. Предполагам, че някой нахид или афшин в крайна сметка се е разправил с него.
Нахри се прокашля.
— Съжалявам.
Разу я докосна по рамото.
— Не е нужно да се извиняваш. Аз извадих по-голям късмет от Иса и Елашия. Малкото човешки господари, които имах, не се отнасяха лошо с мен. Но когато се завърнах, моят свят си беше отишъл, всички мои потомци бяха останали в миналото, а онзи Тохаристан, който познавах, бе легенда в очите на собствения ми народ. Беше по-лесно да започна наново в Девабад. Поне до неотдавна. — Тя поклати глава. — Ала стига съм бъбрила за миналото… Какво води вас двете тук?
— Лекомислието — измърмори Зейнаб под носа си.
— Аз… и аз не знам — призна си Нахри. — Минавахме наблизо и почувствах… — Гласът й заглъхна. — Почувствах магията, която се излъчва от това място, и тя ми напомни за двореца. — Нахри се огледа наоколо, като се чудеше. — Това наистина ли е било болница?
Разу кимна.
— Да. — Отново щракна с пръсти и измагьоса димяща стъклена кана и три бокала. Наля на Нахри и Зейнаб по една чаша течност с цвят на облак. — Прекарах известно време тук като пациентка, след като не успях да се измъкна на един от кредиторите си.
Зейнаб отпи предпазливо глътка и веднага я изплю съвсем неизискано обратно в чашата.
— О, това със сигурност е забранено…
Заинтригувана, Нахри отпи от своята чаша и се закашля, когато алкохолът изгори гърлото й.
— Какво е това?
— Сома. Любимата напитка на твоите предци. — Разу намигна. — Въпреки проклятието на Сулейман, девите от моето време все още не бяха напълно опитомени.
Каквото и да представляваше сомата, Нахри начаса усети, че се поотпуска. Зейнаб изглеждаше готова да побегне, ала Нахри се наслаждаваше на изживяването все повече и повече с всяко ново споменаване на престъпното минало на Разу.
— Какво беше тогава… когато си била пациентка, искам да кажа?
Разу погледна замислено към болницата.
— Беше удивително място, дори в магически град като Девабад. Нахиди лекуваха хиляди пациенти и всичко вървеше като добре смазана машина. Аз бях урочасана с особено заразно отчаяние, така че ме лекуваха под карантина ето там. — Тя посочи с глава едно рушащо се крило и отпи от чашата си. — Грижеха се прекрасно за нас. Легло, покрив над главата и топло ядене. Почти си заслужаваше да се разболееш.
Нахри се наведе назад, подпирайки се на дланите си. Доста добре познаваше болниците. Нерядко се беше вмъквала в най-прочутата болница в Кайро, великолепния стар бимаристан[2] в комплекса Калаун, за да задигне припаси и да поброди из него, фантазирайки си как се присъединява към редиците на студентите и лекарите, изпълващи високите му коридори.
Опита се да си представи как би изглеждала подобна оживеност тук, как би изглеждала болницата цяла и пълна с Нахиди. Дузини лечители, съветващи се с бележките си и преглеждащи пациенти. Несъмнено бе представлявало изключителна общност.
Нахидска болница.
— Ще ми се да имах нещо такова — тихо каза тя.
Разу се усмихна широко и вдигна бокала си към нея.
— Смятай ме за първия си съмишленик, ако се опиташ да я съградиш наново.
Зейнаб, която до този момент потропваше с крак, се изправи.
— Нахри, трябва да вървим — предупреди я и посочи небето. Слънцето се беше скрило зад стените на болницата.
Нахри докосна ръката на Разу.
— Ще се опитам да дойда отново — обеща й тя. — Вие тримата… на безопасно място ли сте тук? Имате ли нужда от нещо?
Въпреки че Разу и другарите й вероятно бяха по-способни от нея да се грижат за себе си, Нахри изведнъж бе обзета от порив да защити трите души, които семейството й беше освободило.
Разу стисна ръката й.
— Добре сме — увери я. — Макар че се надявам отново да дойдеш. Мисля, че мястото те харесва.