2. Али
Али се взираше в ръба на острата скала, присвил очи срещу яркото слънце на пустинята. Сърцето му биеше толкова учестено, че чуваше ударите му в ушите си, дъхът му излизаше на пресекулки. Нервна пот оросяваше челото му и попиваше в памучната гутра, която беше увил около главата си. Вдигна ръце, пристъпвайки напред-назад с босите си крака.
— Няма да го направи — чу да го подкокоросва един от другите джинове. Бяха общо шестима, покатерили се на скалите, които ограждаха Бир Набат, и до един бяха сравнително млади, защото онова, което правеха, изискваше онази безразсъдност, която бе присъща на младостта. — Малкото принцче няма да рискува царския си врат.
— Ще го направи — сопна се друг от мъжете, Лубейд, най-близкият приятел на Али в Ам Гезира. — Да има късмета да не го направи. — Гласът му се извиси. — Али, братко, заложил съм една жълтица на теб. Не ме разочаровай!
— Не бива да залагаш — сопна се Али притеснено.
Пое си още една накъсана глътка въздух, мъчейки се да събере кураж. Беше толкова опасно. Толкова ненужно и глупаво, че бе почти егоистично.
Иззад скалата долетя сумтене на влечуго, последвано от неприятната остра миризма на изгорени пера. Али прошепна една молитва под носа си.
А после се втурна към ръба. Тичаше с всички сили, а когато скалата отстъпи място на въздуха, не спря, хвърляйки се в празното пространство. В продължение на един вцепеняващ миг пропадаше, далечната, осеяна с камъни земя, в която щеше да се разбие, се издигаше към него…
Приземи се тежко върху гърба на захака, който гнездеше до скалата. Яхна го и по вените му пробяга възбуда, докато от гърдите му се изтръгваше вик, който бе наполовина ужасен и наполовина триумфиращ.
Захакът очевидно не споделяше неговия ентусиазъм. Със сърдит писък крилатото влечуго се издигна в небето.
Али посегна към медната каишка, която някой далеч по-предприемчив джин беше нахлузил около врата на захака преди години, и се вкопчи с крака в гладкото, покрито със сребристи люспи тяло, както му бяха казали. Четири масивни крила — мъгливо бели и кълбящи се като облаци — запляскаха във въздуха около него, изтръгвайки въздуха от дробовете му. Наподобяващ огромен гущер (макар и такъв, който можеше да бълва пламъци от острозъбата си паст, когато джиновете го раздразнеха), за този захак се говореше, че е на повече от четиристотин години и от поколения гнезди в скалите край Бир Набат. Вероятно заради познатостта на мястото си струваше да изтърпява щуротиите на гезирските младоци от време на време.
Един от тези младоци сега стискаше очи. Свистенето на вятъра и гледката на земята, фучаща под него, изпрати нов прилив на страх в сърцето му. Вкопчи се още по-силно в каишката и се долепи до врата на захака.
Гледай, глупако. Като се имаше предвид, че беше напълно възможно да свърши на парчета върху пясъка долу, поне можеше да се полюбува на гледката.
Али отвори очи. Пустинята се разстилаше под него — простор от червено-златни пясъци, ширнали се до яркосиния хоризонт, осеяни с гордо стърчащи скали, прастари формации, изваяни от ветровете през безброй хилядолетия. Неравни пътеки отбелязваха линията на отдавна изчезнали уади[3], далечна групичка тъмнозелени растения оформяха мъничък оазис на север.
— Слава на Всевишния — прошепна той, изпълнен с благоговение пред красотата и величието на света под себе си.
Сега разбираше защо Лубейд и Акиса го бяха предизвикали да вземе участие в тази смъртоносна традиция на Бир Набат. Може и да бе израснал в Девабад, но никога не бе преживявал нещо толкова невероятно, колкото да лети по този начин.
Присви очи към оазиса, усетил как го изпълва любопитство, когато зърна черни палатки и движение между далечните дървета. Група номади навярно — оазисът принадлежеше на човеците и според отдавна установените обичаи джиновете на Бир Набат не смееха да почерпят дори чаша вода от кладенците.
Приведе се напред над врата на захака, за да види по-добре, и създанието нададе недоволно ръмжене, обвито в облак дим. Али се закашля, стомахът му се обърна от вонята на дъха му. Хрущяли и парчета месо от изпечената му плячка бяха полепнали по мръсните му зъби и въпреки че го бяха предупредили за миризмата, Али усети, че му се завива свят.
Захакът очевидно също не беше във възторг от него. Без предупреждение той зави рязко, така че Али едва успя да се задържи, а после се понесе натам, откъдето бяха дошли, порейки въздуха като коса.
Напред се виждаше входът на Бир Набат: неприветливо мрачен, празен портал, изсечен направо в скалите. Във варовика около него бяха издялани фигури: рушащи се орли, кацнали върху декоративни колони и стръмни стъпала, изкачващи се към небето. Бяха изваяни преди безброй години от първите човешки заселници на Бир Набат — древна група хора, изчезнали с времето, чието разрушено поселище джиновете сега наричаха свой дом.