Ала когато Али пристигна, потоците бяха почти пресъхнали. Бир Набат се бе превърнал в място на отчаяние, място, готово да се опълчи на своя цар и да приеме в редиците си странния млад принц, когото бяха открили да издъхва в един скален процеп наблизо. Място, готово да пренебрегне факта, че понякога очите му блестяха като катран, когато се разстроеше, а крайниците му бяха покрити с белези, които никое острие не бе в състояние да остави. Нищо от това нямаше значение за гезирците в Бир Набат. Фактът, че Али бе открил четири нови потока и два недокоснати водоема, достатъчно вода, за да напоява Бир Набат в продължение на векове — ето какво имаше значение. Сега неголеми, но процъфтяващи ниви, засадени с ечемик и дини, обграждаха нови домове, все повече и повече хора избираха да заменят палатките си от дим и кожи на орикс с постройки от дялан камък и калено стъкло. Финиковите палми растяха гъсти и здрави и се извисяваха, осигурявайки хладна сянка. В източния край на поселището бяха насадили овощни градини: дузина смокинови фиданки растяха силни между Цитрусови дървета, грижливо заградени, за да бъдат опазени от непрестанно увеличаващите се кози.
Минаха покрай неголемия пазар, който бе разположен в сянката на огромния стар храм, издълбан в скалата, грижливо изваяните му колони и павилиони бяха отрупани с магически стоки. Али се усмихна и докато отвръщаше на кимванията и селямите на многобройните търговци, почувства как го залива усещане за спокойствие.
Една от продавачките побърза да застане пред него, препречвайки му пътя.
— Търсех те, шейх Али.
Али примига, изтръгнат от еуфоричното си замайване. Беше Рийм, жена от едно от занаятчийските семейства.
Тя разви един свитък пред него.
— Дали ще можеш да провериш този договор вместо мен? Казвам ти… онзи лъжлив южняшки роб на Билкис ме мами. Моите амулети нямат равни и знам, че би трябвало да получавам повече за кошниците, които му продавам.
— Даваш си сметка, че аз съм един от онези лъжливи южняци, нали? — изтъкна Али.
Кахтани произхождаха от планинското южно крайбрежие на Ам Гезира… и се гордееха, че са потомци на слугите джинове, които Сулейман някога бе подарил на Билкис, човешката Савска царица.
Рийм поклати глава.
— Ти си девабадец. Не се брои. — Тя замълча за миг. — Всъщност е по-лошо.
Али въздъхна и взе договора. След като беше прекарал сутринта, копаейки нов канал, а после беше подмятан от един захак следобеда, започваше да копнее за леглото си.
— Ще го погледна.
— Благословен да си, шейх Али.
Рийм си тръгна, а Али и приятелите му продължиха по пътя си. Не успяха обаче да стигнат далече, преди мюезинът на Бир Набат да дотича запъхтян при тях.
— Братко Ализейд, мир и благословия да бъдат с теб! — Сивите очи на мюезина се плъзнаха по Али. — Ай, ай, ай, изглеждаш полумъртъв.
— Да. Канех се да…
— Естествено. Слушай… — Мюезинът понижи глас. — Ще можеш ли ти да изнесеш хутбата[4] утре? Шейх Джияд не се чувства добре.
— Не е ли обикновено брат Табит онзи, който изнася проповедта вместо баща си?
— Да, но… — Мюезинът още повече понижи глас. — Не мога да понеса още една от неговите тиради, братко. Просто не мога. Последния път, когато изнесе хутбата, през цялото време бръщолеви за това как музиката на лютни отклонявала младите от молитва.
Али отново въздъхна. Двамата с Табит не се погаждаха най-вече защото Табит страстно вярваше на всички клюки, които идваха от Девабад, и бе готов да изнася тиради пред всеки, готов да го слуша, че Али е прелюбодеец и лъжец, изпратен, за да поквари всички им със своите „градски навици".
— Никак няма да му хареса, когато научи, че си ме помолил.
Акиса изпръхтя.
— О, ще му хареса и още как. Ще има нов повод да се оплаква.
— А пък хората харесват твоите проповеди — побърза да добави мюезинът. — Ти избираш прекрасни теми. — Гласът му стана хитър. — Хубаво е за вярата им.
Знаеше как да поднесе молбата си, Али не можеше да му го отрече.
— Добре — измърмори. — Ще го направя.
Мюезинът го стисна за рамото.
— Благодаря ти.
— Ти ще се оправяш с Табит, когато научи за това — каза Али на Акиса, препъвайки се леко по пътя. Почти бяха стигнали до дома му. — Знаеш колко мрази…
Али не довърши.
Две жени го чакаха пред палатката.
— Сестри! — поздрави ги той, заповядвайки си да се усмихне, макар че вътрешно изруга. — Мир вам.
— И на теб мир. — Ум Каис, една от каменните магьосници на селото, бе тази, която проговори първа, отправяйки широка, странно лукава усмивка на Али. — Как те намира този ден?
4
Хутба — мюсюлманска проповед, изнасяна по време на петъчната служба и на празници. — Б. пр.