Двама гезирски съгледвачи от Царската стража, точно както говореше мълвата. Слуховете, които се носеха в тази слабо населена част на Девастана, жужаха от новини за тях. Очевидно бяха изпратени, за да инспектират северната граница. Според неговите източници било обикновено, рутинно посещение, каквото правели веднъж на всеки петдесет години, за да притиснат местните за данъци и да им напомнят докъде се простира ръката на цар Гасан. Само че моментът, който бяха избрали, изпълваше Дара с подозрения и той бе изпитал тихо облекчение, когато Бану Маниже му заповяда да й ги доведе.
— Няма ли да е по-лесно просто да ги убия? — бе единственото му възражение.
Противно на славата, с която бе обвеяно името му, на Дара не му беше приятно да убива. Ала освен това не му беше приятна и възможността двама гезирци да научат за него и Бану Маниже.
— Това е опасна земя. Мога да направя да изглежда така, сякаш са били нападнати от мечки.
Бану Маниже беше поклатила глава.
— Трябват ми живи. — Изражението й бе станало строго. Неговата Бану Нахида май бе започнала да го опознава прекалено добре през няколкото години, откакто й служеше. — Живи, Дараявахуш. Не подлежи на обсъждане.
Което бе причината да са тук сега. Отнело им бе две седмици да открият съгледвачите и два дни, за да ги отклонят незабелязано от курса им — хората му местеха последователно граничните камъни, за да ги отдалечат от пътя, водещ в село Сугдам, и да ги накарат да навлязат дълбоко в гъстата гора, която ограждаше близките планини.
Съгледвачите имаха нещастен вид, увити в кожи и плъстени одеяла, притиснати един до друг под набързо опънатата палатка. Слабият им огън бавно губеше битката с упорито падащия сняг. По-възрастният пушеше лула и сладкият мирис на кхат[5] парфюмираше въздуха.
Не лулите обаче интересуваха Дара, нито ханджарите, втъкнати в коланите им. Огледа лагера им и след миг зърна зулфикарите, които търсеше, върху купчина камъни зад двамата мъже. Кожените им ножници бяха увити с плъстен плат, за да предпази остриетата от снега, ала Дара видя една дръжка да стърчи.
Изруга безмълвно. Опитните зулфикарини се ценяха високо, а той се бе надявал, че царят не бе изпратил толкова добре обучени воини на нещо, което би трябвало да бъде съвсем рутинна мисия. Изобретен по време на войната против Съвета на Нахидите (или откраднат от ангелите, които пазят Рая, както твърдяха по-фантастичните истории), зулфикарът на пръв поглед приличаше на обикновен меден ятаган, формата и двуострият му връх бяха мъничко необичайни, но иначе съвсем незабележителни.
Ала добре подготвените гезирци — и само гезирци — можеха да се научат да изтръгват отровни пламъци от смъртоносния връх на зулфикара. Само една драскотина означаваше сигурна смърт. Тези рани не можеше да бъдат излекувани, дори от ръцете на някой от Нахидите. Това бе оръжието, довело до обрат във войната и сложило край на благословения му и обичан Съвет на Нахидите, избивайки безчет деви.
Дара погледна към воина до себе си. Мардонийе, един от най-младите. Някога той беше член на Отряда на девите, малкия контингент деви, допуснати да служат в Царската стража. След смъртта на Дара на кораба те бяха прогонени от Цитаделата, изхвърлени от казармата си от джиновете, които бяха смятали за свои другари, и изпратени на Големия базар единствено с дрехите на гърба си. Там бяха посрещнати от тълпа шафити. Невъоръжени и числено превъзхождани, те бяха брутално нападнати и неколцина от тях бяха загинали. По ръцете и лицето на Мардонийе все още имаше белези от ромейския огън, с който беше изгорен.
Дара преглътна тревогата, надигнала се в гърдите му. Ясно бе дал на хората си да разберат, че няма да им помогне със залавянето на гезирците. Смяташе го за рядка възможност да подложи на изпитание подготовката им. Ала да се биеш със зулфикарини не беше като да се биеш с обикновени войници.
И все пак… трябваше да се научат. Един ден, ако беше рекъл Създателят, щяха да се изправят срещу зулфикарини. Щяха да се бият с най-свирепите воини на Девабад в битка, която трябваше да бъде категорично спечелена.
Тази мисъл изпрати тлееща горещина по ръцете на Дара. Потисна я, като потрепери, тази нова, необуздана сила, която все още не беше овладял напълно. Тя кипеше под кожата, огънят копнееше да бъде отприщен. Беше му по-трудно да я обуздава, когато беше емоционален… а перспективата младите деви, които обучаваше от години, да бъдат посечени от острието на някоя пясъчна бълха определено имаше такъв ефект.
5
Растение, чиито листа се използват за дъвчене заради леко стимулиращите им свойства. — Б. пр.