— Не — отвърна най-сетне, опитвайки се да скрие отвращението си. — Нямам нужда от това.
На вратата се почука и Нисрийн влезе в стаята.
Нахри простена.
— Не. Нуждая се от поне една свободна нощ. Кажи на който и да е да се излекува сам.
Наставницата й се усмихна засегнато.
— Невинаги те търся за работа. — Тя хвърли поглед към прислужниците. — Ще ни оставите ли насаме?
Те се подчиниха незабавно и Нисрийн се приближи до нея пред тоалетката.
— Изглеждаш прекрасно. Колко красива рокля. Нова ли е?
Нахри кимна.
— Подарък от една сахрейнска шивачка, щастлива да се отърве от сребърната шарка.
— На съпруга ти ще му бъде трудно да откъсне очи от теб в тази рокля.
— Предполагам — отвърна Нахри, борейки се с неудобството си.
Не беше сигурна защо изобщо си прави труда. Мунтадир се беше оженил за нея заради името, не заради лицето й, освен това постоянно беше заобиколен от джинове, които притежаваха такава спираща дъха красота — мъже и жени с ангелски гласове и усмивки, способни да докарат човеците до лудост — че й се струваше загуба на време дори да се опитва да привлече вниманието му.
Нисрийн хвърли поглед към вратата и остави малкия сребърен бокал, който беше скрила в гънките на шала си.
— Приготвих ти чая.
Нахри се взря в бледозелената течност, вдъхвайки острия мирис на билки, който се вдигаше от нея. И двете знаеха какъв „чай" беше това: онзи, който пиеше единствено когато посещаваше Мунтадир.
— Все още се тревожа, че ще ни хванат.
Нисрийн сви рамене.
— Гасан вероятно подозира нещо, ала ти си нахидска лечителка. Тук никак няма да му е лесно да те надхитри, а си струва риска, за да ти спечелим малко време.
— Малко време е единственото, което печелим.
Гасан все още не беше поставил открито въпроса за внуци — джиновете не зачеваха лесно и бе напълно нормално, че емирът и неговата съпруга все още не бяха благословени с наследник. Нахри обаче се съмняваше, че той ще си държи езика още дълго.
Нисрийн очевидно долови несигурността в гласа й.
— Засега това е достатъчно. — Тя тикна чашата в ръцете й. — Приемай нещата тук ден за ден.
Нахри изгълта чая, а после се изправи и наметна халат с качулка над роклята си.
— Време е да вървя.
Всъщност още беше рано, но ако тръгнеше сега, можеше да се промъкне по задните коридори и да си открадне няколко минути на усамотение, вместо да бъде придружена от една от икономките на Мунтадир.
— Няма да те задържам. — Нисрийн също се изправи и когато срещна погледа на Нахри, в очите й имаше убеденост. — Имай вяра, Бану Нахида. Бъдещето ти е по-светло, отколкото си даваш сметка.
— Винаги така казваш — въздъхна Нахри. — Ще ми се да споделях твоята увереност.
— Един ден ще я споделяш — обеща Нисрийн, а после я подкани: — А сега върви. Няма да те задържам повече.
Нахри излезе, поемайки по един от тайните коридори, който отвеждаше от градината на харема до царските покои на горното ниво на дворцовия зикурат, от което се разкриваше прекрасен изглед към девабадското езеро. Покоите на всички Кахтани бяха там, с изключение на Зейнаб, която предпочиташе градината долу.
Също като Али някога. Мисълта се появи неканена… и нежелана. Мразеше да мисли за Али, мразеше факта, че пет години след онази нощ все още я жегваше унижение при спомена за това как мъжът, който уж й бе приятел, тихичко бе вкарал нея и Дара в смъртоносен капан. Наивният млад принц би трябвало да бъде последният, способен да я измами, и все пак именно това беше сторил.
Мразеше и факта, че въпреки всичко част от нея все още се тревожеше за него. Защото беше повече от ясно (колкото и Кахтаните да се преструваха), че Али не беше „оглавил гарнизон" в мирните земи на предците си. Беше заточен, и то, подозираше Нахри, при наистина тежки условия.
Тя излезе на просторния балкон, който минаваше по протежение на покоите на Мунтадир. Като всичко, което той притежаваше, балконът беше невероятно изискан; перилата и решетките[6] бяха покрити с дърворезба, изобразяваща градина, драперии от бродирана коприна имитираха шатра. Тамян тлееше в разжарен мангал срещу купчина брокатени възглавници, обърнати натам, откъдето се разкриваше най-хубавият изглед към езерото.
Възглавници, които не бяха празни. Нахри се закова на място при вида на Джамшид и Мунтадир, седнали един срещу друг. Присъствието на Джамшид не я изненада… за разлика от факта, че двамата се караха.
6
Наричани още Машрабия, дървените решетки на прозорци и балкони са традиционен елемент в арабската архитектура, целящ да ограничава слънчевата светлина, като същевременно пропуска въздуха и улеснява циркулацията му. — Б. пр.