Маридът отново изсъска.
— Това създание не е никакъв Сулейман. — Покритите му с мазна ципа очи се присвиха срещу Дара. — Не е нищо повече от окъпана в кръв пионка.
— И все пак вие имате дълг към него. — Хладният глас разсече пращящия от напрежение въздух като с нож. — Дълг, от който, предполагам, бихте искали да се освободите. Така че защо не проведем разговор, вместо да се караме за отдавнашни вражди?
Маридът наклони глава на една страна, вглеждайки се изпитателно в тях. Водата в краката му се отдръпна назад и отново се разля, сякаш създанието си поемаше въздух.
— Говорете — отвърна най-сетне.
— Искаме да се върнем в Девабад. — Маниже посочи към Дара. — Моят афшин вече не е в състояние да прекрачи планинския праг, ала се носят легенди, че предците ми са познавали и друг начин. Че можели да се потопят в езерото, сякаш е врата, и Да излязат в който и воден басейн си поискат, където и да било по света.
— Тази магия никога не е била за девите. Езерото беше наше. Беше свещено. — Болка се прокрадна в гласа на създанието. — То бе родното място на Тиамат[7]. Тя го омагьоса, така че да можем Да й отдаваме почит от всеки воден басейн.
— Тиамат? — повтори Дара объркано. — Като Бет ил Тиамат? Южния океан?
— Не точно — отвърна Аешма. — Тиамат бе едно от божествата им, тяхната майка. Гигантско морско чудовище, родено от хаоса на сътворението, със склонност да унищожава всяка мръснокръвна цивилизация, навлякла си гнева й. — Той се ухили — Ненавиждаше девите.
— Имаше причина да ненавижда девите — изсъска маридът. — Анахид открадна езерото й. Взехме си обратно магията, когато потомците на Анахид станаха прекалено слаби, за да ни контролират. Заслужаваха да бъдат разкъсани на парчета, задето бяха дръзнали да навлязат в нашите води. — Маридът се обърна рязко към Маниже и щракна със зъби. — А ти не търсиш само Девабад, дъще на Анахид. Не си мисли, че можем да бъдем заблудени толкова лесно. Домогваш се до печата на Сулейман.
Маниже сви рамене, невъзмутима както винаги.
— Домогвам се до това, което ми принадлежи. Девабад беше даден на Нахидите от Създателя, също както и печатът на Сулейман. Връщането им е било предопределено. — Тя махна към Дара. — Защо иначе най-великият ни воин щеше да се завърне при нас с подобни невероятни умения, ако не беше такава волята на Създателя?
Маридът махна към убитото човешко тяло, което обладаваше.
— Това не е волята на Създателя. Това са обречените кроежи на една жадна за власт жена. — Погледът му се премести върху Дара. — А ти си нещо още по — ужасно. Двойно нежив, ръцете ти са изцапани с кръвта на хиляди… и въпреки това продължаваш да служиш на тези, които те превърнаха в подобно извращение.
Тази изненадваща нападка хвана Дара неподготвен и го жегна дълбоко, улучвайки право в най-тъмната, потънала в сенки част на сърцето му, която той не смееше да докосне.
Има град, на име Ки-зи.
Спокойствието, с което бяха изречени тези думи от авторитет, в който Дара бе възпитан никога да не се съмнява. Писъците на хората, които живееха там, Шафити, които, уверил го беше Съветът на Нахидите, бяха лишени от души лъжци. Убеждение, в което отчаяно се беше вкопчил, докато не беше срещнал една шафитска жена, Нахри, чиято компания го беше накарала да се страхува, че всичко, което му бяха казвали за смесенокръвните, е било лъжа.
Само че Нахри не беше шафит. Това беше лъжа, измама, дело на същото това създание, което сега стоеше пред него. Маридско проклятие, маридска лъжа.
— Можеш ли да го направиш? — попита той марида, внезапно решил да приключи с тези игрички. — Възможно ли е да се върнем в Девабад през водите?
— Няма да помогнем на една Нахида да си върне печата на Сулейман.
— Не това попитах — процеди Дара през зъби. — Попитах дали можете.
Маридът се изпъна.
— Не приемаме заповеди от родените от огън демони.
Този отговор беше достатъчен за Дара.
Нужно бе съвсем малко, за да призове необузданата сила, която гореше ярко и яростно в него. Беше пролял толкова много кръв. Не можеше да е било напразно и ако маридите трябваше да си научат урока по трудния начин, така да бъде.
Опожари земята с изблик на горещина, който опече глината под краката му, разтърсвайки цялото корито на езерото. Водата заклокочи и закипя яростно, изпарявайки се в гигантски облаци. От ръцете му отново бликна огън, разливайки се, за да погълне всичко, което допреди миг бе сгушено на сигурно място в прегръдката на езерото. Полюшващите се водорасли и вкаменените зъби на създания, изгубени във времето; две гърчещи се змиорки и останките от безброй рибарски лодки. Ято жерави отлетяха забързано, изпълвайки въздуха с уплашените си крясъци.
7
Във вавилонската и шумерската митология — богиня майка, олицетворение на соленоводния океан. — Б. пр.