— Странно — промълви.
Лубейд се приближи с клатушкане към тях, лицето му беше пребледняло.
— Ненавиждам това проклето нещо. Кой джин плава с лодки? Та ние сме огнени създания, за бога.
Али го погледна съчувствено.
— Почти стигнахме, приятелю. Завесата всеки миг ще се спусне над нас.
— И когато пристигнем? Имаш ли някакъв план? — попита Акиса.
— Не. — По време на пътуването към Девабад Али беше изпратил няколко официални писма до палата, молейки аяанлийски търговци да дойдат от столицата, за да ги пресрещнат. Дори бе предложил просто да остави стоката на брега пред града. Всяко писмо получаваше един и същи отговор, написан с ръката на различен писар. Завръщането ти ни радва. — Предполагам, единственото, което можем да сторим, е да изчакаме да видим как ще ни посрещнат.
Отново се възцари мълчание и този път и тримата притихнаха. Заля го мирис на дим, както и познатото изтръпване, когато преминаха през завесата.
И ето че Девабад се извиси пред тях.
В подножието на града, корабът им изглеждаше съвсем малък, насекомо пред лъв. Гъстата мъгла бе просто пола около масивните му, блестящи стени от месинг, огромната му грамада закриваше небето. Над стената стърчаха върховете на минарета от калено стъкло и деликатни мраморни ступи, древни зикурати от пръстени тухли и храмове с пъстри плочки. А бдяща над всички тях беше назъбена кула на Цитаделата, извисяваща се гордо като символ на Ам Гезира.
Лубейд изпусна дъха си.
— Това е Девабад? Това е мястото, където си отраснал?
— Това е мястото, където съм отраснал — повтори Али тихо.
Гледката на някогашния му дом го накара да се почувства така, сякаш някой беше бръкнал в гърдите му и бе преобърнал сърцето му. Докато гемията се приближаваше, очите му се вдигнаха към фигурите на отдавна починали Нахиди, вдълбани в месинговите стени на града. Далечните им метални погледи изглеждаха ефимерни, отегчени, пристигането на някакъв прокуден принц на пясъчните бълхи беше просто бележка под линия в дългата история, на която бяха станали свидетели. Въпреки че Съветът на Нахидите бе свален от власт още преди векове, никой не бе съборил статуите им. Обикновеното обяснение бе, че Кахтаните не ги е грижа; толкова бяха сигурни във властта си, че полуразрушените спомени за победените Нахиди не ги притесняваха.
Ала както много други неща в Девабад, истината бе по-сложна. Барелефите не можеше да бъдат разрушени. От никого. Работниците на Зейди едва бяха допрели длета до тях, когато по кожата им бяха избили циреи, зловонни рани, от които течеше месинг, докато от тях не бяха останали единствено пепеливи кости и локви от изстиващ метал.
Никой не се беше осмелил да опита отново.
Доковете бяха притихнали и пусти, с изключение на две дау[8] и един сахрейнски пясъчен кораб. Пристанището беше още по-западнало, отколкото когато Али си беше тръгнал. Ала дори така, упадъкът само подсилваше великолепието. Беше като да пристъпиш в отдавна изгубен рай, огромен свят, съграден от създания, които те едва разбираха.
— Слава на Всевишния… — прошепна Лубейд, докато се плъзгаха покрай статуя на воин, вдигнал лък, два пъти по-голям от Али и достатъчно познат, за да накара стомаха му да се свие.
— Никога не съм вярвал, че ще видя подобна гледка през живота си.
— А аз, да — промърмори Акиса мрачно. — Само дето предполагах, че ще имаме войска зад себе си, когато това се случи.
Тъпа болка туптеше в главата на Али.
— Не може да говориш по този начин тук — предупреди я той. — Нито дори на шега, В Девабад, ако те чуе не който трябва…
Акиса изсумтя и помилва дръжката на ханджара.
— Не ме е страх. — Тя изгледа Али подчертано. — Видях колко добре оцеляваше бъдещият им кайд в пустинята.
Али й хвърли наранен поглед.
Лубейд простена.
— Може ли да отложим кръвопролитието поне с няколко дни? Не прекосих едно прокълнато езеро в гигантска дървена купа само за да бъда обезглавен за измяна още преди да съм имал възможност да опитам царската кухня.
— Наказанието за предателство не е такова — промърмори Али.
— Какво е наказанието за предателство тогава?
— Да бъдеш стъпкан до смърт от каркадан.
Лубейд пребледня и този път Али знаеше, че не е от морска болест.
— О — подхвърли той задавено. — От какво изобретателно семейство произхождаш само!
Али отново обърна очи към стените от месинг.
— Баща ми гледа много сериозно на липсата на лоялност. — Той прокара пръст по белега на врата си. — Вярвайте ми.